pixel
 width=
l

Меню
Информация
За нас
  История
  Отдели
  Научна дейност
    Библиография на музейните специалисти
    Издания
    Известия на РИМ Кюстендил
    Съдържания
    Симпозиуми и Конференции
    Дисертации
    Участие на наши специалисти в други конференции
  Отчет
  Дарители
  Етичен кодекс
Проекти
Фондове
Колекции
Музейни експозиции
Кюстендил и Кюстендилски край
Контакти
Календар
FAQ




Recallproject
.



„Евровизия. Музеите представят Европа”
.



:: F-M.U.S.EU.M ::
.



Museum Communicator
.



:: Времето ::
.
Кюстендил



Дисертации
.

НАЦИОНАЛЕН АРХЕОЛОГИЧЕСКИ ИНСТИТУТ С МУЗЕЙ –

БЪЛГАРСКА АКАДЕМИЯ НА НАУКИТЕ




Светослава Светославова Филипова

докторант на самостоятелна подготовка към Секция за нумизматика и

епиграфика



МОНЕТИ И МОНЕТНА

ЦИРКУЛАЦИЯ ПРЕЗ КЪСНАТА АНТИЧНОСТ (294-498 Г.) ПО ГОРНОТО И СРЕДНО ТЕЧЕНИЕ НА РЕКА СТРУМА



АВТОРЕФЕРАТ

на дисертация за получаване на образователна и научна степен „доктор”








Рецензенти:



проф. дин Иван Карайотов

доц. д-р Иля Прокопов



София, 2013






1

Дисертацията е обсъдена и предложена за защита на разширено заседание на Секция за нумизматика и епиграфика, НАИМ – БАН, проведено на 04.06.2013 г.

Дисертационният труд се състои от две книжни тела. Книжно тяло

1 съдържа: въведение, пет глави, заключение, списък на използваната литература, опис на колективните монетни находки от Горното и Средно течение на река Струма, използвани съкращения и азбучен указател на селищата. Книжно тяло 2 съдържа: каталог, 42 таблици, 14 графики, 5

карти и картни схеми и 14 табла със снимки на монетния материал. Общият обем възлиза на 704 страници.

Въведение

Във въведението на дисертацията са представени мотивите за избор на темата, обосновани са хронологичните и териториални граници, изложени са основните цели и задачи на изследването, използваните научни методи за интерпретиране и представяне на материала, подборът, произходът и местонахождението на изследваните монетни колекции и находки.

Изследването обхваща колективните и единични монетни находки от Горното и Средно течение на река Струма, като акцентът е поставен върху монетите, открити при археологически проучвания. Колективните монетни находки и единичните монети, заедно с конкретните археологически данни и историческите извори, дават ценна информация за икономическото развитие в района и основните политически събития, повлияли върху монетната циркулация.

Хронологическите рамки между края на ІІІ – края на V век се основават на общовалидни датировки в античната история и нумизматика

и напълно отговарят на профила на нумизматичния материал, обект на изследването.





2

Променените политически и икономически условия в средата и края на ІІІ в. налагат коренни промени в организацията на Римската империя. С реформите на имп. Диоклетиан (284-305 г.) приключва т. нар. система на „Принципата” и започва последният етап от развитието на римската империя – „Домината”. Слага се и началото на процеса на окончателното разделяне на империята на Източна и Западна. Стабилизирането на империята минава през административна и военна реорганизация. Заедно с административната и военна реформа император Диоклетиан си поставя за задача да стабилизира монетната система и провежда през 294 г. монетна реформа, която определя и долната граница на изследването. Горната хронологическа граница е съобразена с монетната реформа на имп. Анастасий през 498 г., която променя бронзовото монетосечене и поставя началото на Византийската нумизматика.

Териториалният обхват на изследването включва зоната на съвременна Югозападна България. Централно място сред физико-географските характеристики на района е водосборната зона на р. Струма (ант. Strymon), както и проходите и поречията на някои по-малки реки, осъществяващи връзката с долините на реките Джерман, Горна Места (ант. Nestus), Вардар (ант. Axios), Морава (ант. Brongus), Струмешница и Брегалница. В труда е включена информация за късноантичните монети от колективни находки и археологически обекти, които покриват територията на съвременната Пернишка област, районите на Кюстендилската Котловина с център антична Пауталия (Кюстендил), географските области на Кюстендилското Краище, Пиянец и Каменица, Разметаница, Горно поле (с център Сапарева баня, античната Германия), Долно поле (с Кочериново и района на Благоевград), Среднострумския регион с античните градове при Сандански и Петрич.

От политико-географска гледна точка Горнострумският регион се явява най-западната част на провинция Тракия до втората половина на ІІІ в., а след административните реформи на късната империя е включен в



3

границите на провинция Вътрешна Дакия. Територията на Средна Струма след 45 г. (създаването на провинция Тракия и присъединяването към нея на южната й част, принадлежаща до тогава на провинция Македония) до втората половина на ІІІ в. се явява североизточната част на провинция Македония. След административните реформи от края на ІІІ и началото на ІV в. при императорите Диоклетиан (284-305 г.) и Константин І (306-337 г.) земите по Средното течение на р. Струма влизат в територията на диоцез Македония, където са териториите на късноантичните градове при днешните Сандански и Петрич.


Цели на труда:

• извършване на обстоен анализ на информацията, ексцерпирана от нумизматичния материал от периода на късната античност от територията на Горна и Средна Струма;

• на базата на събрания, анализиран и обобщен нумизматичен материал да се извърши синтез, придаващ на изследването приносен характер;

• да се представи пълна картина на монетната циркулация като пряко отражение на обществения и политически живот на областта през периода на късната античност.


Основни задачи:

• да се направи обстоен преглед на колективните монетни находки и монетни комплекси;
• приоритетът да се постави върху намерените при редовни археологически проучвания монети;
• да се представи характеристика на монетната циркулация и парично обръщение от края на ІІІ до края на V в. в изследвания район.


Конкретните задачи, които произлизат от така поставената тема, са:



4

1. Да се събере максимално пълна информация за известните от литературата късноантични монети и колективни монетни находки,

намерени на територията на Югозападна България;

2. Обективно и изчерпателно обобщение на придобитата от проучването на нумизматичния материал информация за количественото съотношение на циркулиралите монети в отделни подпериоди в рамките на зададения хронологически обхват и времето на натрупването им;

3. Преглед на циркулиралите монетни номинали;

4. Чрез анализ на събрания емпиричен материал да се характеризира съотношението между постъпилите в разглежданата територия монети от различните монетарници на Късната Римска империя;

5. Въз основата на колективните монетни находки и монетни комплекси от археологическите проучвания в района да се проследят хронологически основните политически събития, довели до тяхното трезориране. Резултатите от проучванията в областта на нумизматиката през разглеждания период да бъдат използвани като допълнителен коректив на данните от писмените извори и да помогнат за изработване на хронологически репери, с всичките условности,

произтичащи от това.


Изследването е върху конкретен нумизматичен материал, който обхваща една определена територия, което определя и хронологическата последователност на главите. Методите на работа и начинът на представяне в голямата си част са предопределени от характера, вида и достъпа до материала и публикациите. Обособени са два подрайона – територията на Горна Струма от изворите й във Витоша до Кресненското дефиле и Средна Струма, заключена между Кресненското дефиле и Рупелския пролом до границата с Република Гърция. Тежестта е поставена върху монетната циркулация в антична Пауталия – основният градски



5

център в изследваната територия. Градът е важен административен и стопански център, находящ се на голям кръстопът, където еднакво силно се усещат тенденциите както от Западната, така и от Източната част на империята.

Изследванията, които се отнасят за други райони от Късната Римска империя, са използвани основно за информация и като база за сравнение.

За осъществяване на целите и задачите на изследването са използвани монети от фондовете на РИМ – Перник, РИМ – Кюстендил, РИМ – Благоевград, АМ – Сандански, ОИМ – Петрич, ОИМ – Дупница. В дисертационния труд са включени 11 184 късноантични монети от 47 колективни находки и археологически обекти, както и единични екземпляри с точно местонамиране. За изследването на циркулацията на късноантичните монети в Пауталия са използвани данните от 9 колективни монетни находки и 11 археологически обекти, които са подбрани така, че да покрият хармонично изследваната територия и да дадат най-пълна представа за монетната циркулация. Монетите от проучванията на хълма „Кракра”, кв. „Бела вода”, с. Кралев дол (Перник); обект „Поликлиника” (Кюстендил), обект „Младежки дом” (Сандански), Мелник и колективната находка от Кюстендил, намерена през 1933 г. са представени по публикациите им. За пълнота на изследването е ползвана информацията за намерени колективни монетни находки, отразена в Бюлетините на Археологическия институт и сп. „Археология”.


Глава І. Политическа обстановка и монетни реформи в периода 294-

498 г.

Разглеждат се политическите и икономически събития и промени в периода на късната античност, като акцентът е поставен върху монетните реформи и промени в монетосеченето през разглеждания период. Променените политически и икономически условия в средата и края на ІІІ в. налагат коренни промени в организацията на Римската империя. В главата е направен обстоен анализ на общите условия, политическата и икономическа



6

обстановка в следствие на реформите, проведени от имп. Диоклетиан (284-

305 г.) и доразвити при Константин Велики (306-337 г.). Детайлно се проследяват промените в римската монетна система и събитията, дали пряко отражение върху организацията на монетосеченето и монетните номинали.

Обърнато е специално внимание на нашествията в размирните ІV и V век и влиянието им върху икономическите процеси в империята и дестабилизирането на монетосеченето. В края на разглеждания период новата златна монета на Константин Велики – солидът, остава стабилна монетна единица, въпреки малките отклонения в теглото й, които се наблюдават. Сребърни монети се секат изключително рядко в ограничен брой монетарници. При медните номинали положението е катастрофално. В средата на V век съотношението между солида и нумията (което при Константин І е в съотношение 1/6000) е променено на 1 към 7000-7200. Инфлацията и обезценяването на медните номинали, особено след средата на V век, когато се секат изключително монети с номинал Æ4, води до там, че в началото на управлението на Анастасий І (491-518 г.) един солид е равен на 16 800 нумии, което предизвиква и проведената от него монетна реформа, засягаща медните сечения.


Глава ІІ. Монети и монетна циркулация по Горното и Средно течение

на река Струма – преглед на проучванията.

Глава втора е посветена на прегледа на съществуващата информация за намерени монетни находки и единични монети по Горното и Средно течение на р. Струма. Проблемът за разпространените монети и монетната циркулация по Горното и Средно течение на р. Струма през късната античност е разглеждан частично. Част от съществуващата информация е за случайно намерени монети и монетни съкровища. С развитието на археологическата наука и провеждането на редовни археологически разкопки се увеличава първичната информация за открити при проучванията монети, като само малка част от тях са публикувани изцяло.



7

Анализът следва хронологически и териториален принцип, като се започва от първите сведения от края на ХІХ и началото на ХХ век за намерени монети в публикациите на Иречек и Йордан Иванов. Отделено е специално внимание на бюлетините за колективни монетни находки, публикувани в ИБАД, ИБАИ, ИАИ и сп. „Археология”. В изследването са включени и данни от краеведски изследвания, в които е отбелязано наличието на монети от разглеждания период.

Със започването на редовни археологически проучвания в разглежданата територия през 60-те години на миналия век информацията за открити монети значително нараства, но продължава да е изолирана. Проследени са археологическите проучвания на територията на съвременните Пернишка, Кюстендилска и Благоевградска област, като е акцентирано върху публикациите, в които се дават сведения за открити късноантични монети. Част от разгледаните публикации имат характера на предварителни съобщения и извлечената от тях информация е твърде обща.

От направения преглед на публикуваните до този момент монети и монетни находка от разглеждания регион се добива една сравнително бегла представа за монетната циркулация през ІV-V век. Първичната информация за част от намерените монети се оказва неточна и некоректна, което води и до някои неверни изводи и заключения. Малкото изцяло публикувани монетни комплекси дават представа единствено за състоянието в разглеждания обект, като липсва обобщаващо изследване върху периода, което да свърже данните от археологическите проучвания, историческите извори и намерените монети.


Глава ІІІ. Колективни и единични монетни находки от Пауталия (кр.

на ІІІ – V век)

В глава трета са представени колективните и единични монетни находки от Пауталия. В структурно отношение е разделена на три части –

анализ на колективните монетни находки, анализ на монетите от




8

археологически проучвания и единични монети от Кюстендил и

заключителна част, в която са обобщени резултатите.


Част І: Анализ на колективните монетни находки от Пауталия

Последователността при прегледа на колективните монетни находки, открити на територията на Кюстендил, се определя от техния terminus post quem, т.е. най-късно отсечените емисии монети, които са свидетелства за причините за укриването на монетите или разрушаването на сградите, в които са намерени. Представени са монетите от 8 колективни монетни находки, като изложението следва един уеднаквен стандарт: местоположение на обекта и резултати от археологическите проучвания; анализ на колективната монетна находка: разпределение на монетите според императорите, при които са отсечени, хронологично представяне и коментар на включените в находката монети (номинали, датиране, монетни типове), разпределение на монетите спрямо монетарниците им. Този модел на представяне дава възможност за изграждане на една пълна характеристика на колективната находка.


Част ІІ: Анализ на единичните монетни находки от Пауталия

Включени са монетите от проучването на 9 археологически обекта от антична Пауталия. Те са разположени хармонично върху територията на древния град и дават добра представа за развитието му в периода на късната античност. Прегледа на монетите следва установения при предходната чест стандарт, като обектите са представени хронологично според годините на проучването им. Включени са късноантичните монети от проучването на следните обекти: „Младежки дом”, Килийно училище”, „Художествена галерия”, „Ларго”, „Дом на съветите”, „Дом на книгата”, „Дом на политическата просвета”, „Читалище” и „Дервиш баня”.

В тази част са представени и късноантични монети, постъпили в нумизматичния фонд на музея чрез откупки и дарения, необвързани с




9

конкретен археологически контекст, за които със сигурност е известно местонамирането им.

Част ІІІ: Анализ и коментар

Въз основа на представените в част първа и втора монети от колективни монетни находки и археологически комплекси на територията на антична Пауталия е направен обобщаващ анализ и коментар на късноантичния монетен материал. Настоящият анализ е направен въз основата на обработката на 2495 късноантични монети, намерени на територията на съвременния град Кюстендил. В анализа са включени освен представените в текста колективни монетни находки и монетни комплекси и монетите от проучването на Базилика №7, обект „Extra muros” и обект „Съдебна палата”. Според запазените изображения и надписи върху лицата, са разчетени 942 монети, които са разпределени спрямо императорите, при които са отсечени. От включените в изследването късноантични монети, намерени в Пауталия, според типовете върху гърбовете си са разчетени 1310 монети.

При прегледа на късноантичните монети, намерени на територията на антична Пауталия, доминацията на бронзовите номинали е категорична. Изключение са монетите от колективната находка, намерена през 1933 г. и един солид на имп. Теодосий І (379-395 г.).

Теглата на солидите са в рамките на 4,31-4,51 г., което е нормално отклонение от въведения при Константин Велики стандарт и е регистрирано при други солиди и техни подразделения, както и при тегловните стандарти за контрол на теглото на монетите. При анализа на намерените бронзови монети на територията на Кюстендил прави впечатление много слабото присъствие на тежки дореформени фолиси. Естествено трябва да се има предвид фактът, че археологически проучвания в Пауталия се извършват непрекъснато и тези данни подлежат на промени. От друга страна данните от проучените монети, както и резултатите от археологическите разкопки и писмените извори показват,



10

че в началото на ІV век Пауталия се радва на едно относително спокойствие и сигурност, поради което липсва и масово трезориране на монети.

В изследваните находки преобладават монетите от малките номинали, така наречените Æ3 и Æ4, чието наименование не е известно и условно се наричат нумоси. Номиналът Æ3 с теоретично тегло 1/96 част от либрата е въведен от Константин І и Лициний І около 318 г. Чрез редукция на теглото му през 330 г. е обособен и номиналът Æ4. При опита за монетна реформа през 348 г. от Констанций ІІ и Констанс се въвежда за кратко в обръщение и номинал Æ2, от който за периода 348-361 г. при проучванията в Пауталия са намерени 11 монети спрямо 106 с номинал

Æ3. С номинал Æ2 са още четири монети, сечени от имп. Грациан в периода 378-383 г., намерени при проучванията на обекти „Младежки дом”, „Художествена галерия”, „Дом на книгата” и „Дом на политическата просвета”.

От най-едрия късноримски номинал Æ1, който се сече съвсем спорадично в средата на ІV век, са открити две монети на Юлиан ІІ – на обекти „Взаимно училище” и „Дом на книгата”. От края на ІV век двата номинала Æ3 и Æ4 се доближават твърде много по метрични данни, като теглото на най-малкия номинал е 1/3 от Æ3. Теглата на двата типа монети, определени в LRBC като Æ3 – GLORIA ROMANORVM с тримата императори от 402-408 г. и с двамата императори от 408-423 г,. почти не се различават от теглата на монетите с номинал Æ4 и се колебаят около един грам.

Най-сериозно натрупване на парична маса има в периода 378-395 г., като монетите са с малък номинал и отразяват нарастващата инфлация и нуждата от повече пари с ниска стойност на пазара. Инфлацията и обезценяването се подсказва и от непрекъснатото намаляване на теглото и размера на медните номинали, особено след началото на V век. Преобладават монетите отсечени в източните монетарници на империята:

339 бр. за ателиетата в Тесалоника, Хераклея, Константинопол, Сирмиум,




11

Никомедия, Кизик, Антиохия и Александрия спрямо 98 за всички останали.

Хронологически късноантичните монети от Пауталия вървят плавно, без прекъсване до средата на V век. Липсват колективни находки до края на ІV век, което предполага едно спокойно развитие на Пауталия, която остава незасегната от междуособиците и готските нашествия през втората половина на ІV век. Разглеждайки монетите от намерените колективни монетни находки и комплекси се установява преимуществото на тези с terminus post quem 450 г. При седем от колективните монетни находки (от обекти „Дом на съветите”, разкопки в Кюстендил, „Художествена галерия”, „Младежки дом”, „М. Шишман”), в това число и находката със солиди на Хонорий и Теодосий ІІ, най-късно отсечените монети са вместват в периода 425-450 г. От разгледаните тук обекти при 6 от тях („Младежки дом”, „Дом на съветите”, „Художествена галерия”, „Дом на книгата”, „Дом на политическата просвета”, „Дервиш баня”) най-късните монети са отсечени отново в периода 425-450 г. Данните от археологическите проучвания в Пауталия показват следи от сериозни пожари и деструкции, синхронни с монетите от средата на V век.

Най-вероятното събитие, предизвикало разрушенията на сградите, в които са намерени монетите или укриването на находките е хунското нашествие на Балканите от 447 г. Налага се представата за сериозен катаклизъм, довел до разрушенията в града в средата на V в.


Глава ІV. Колективни и единични монетни находки от Горното

течение на река Струма

Глава четвърта е посветена на монетната циркулация по Горното течение на р. Струма. Обособени са четири части, като е спазен географският признак и изложението върви от север на юг по поречието на реката: колективни и единични монетни находки от района на гр. Перник, колективни и единични монетни находки от района на гр. Кюстендил (Пиянец, Краище, Каменица и Кюстендилската котловина),



12

колективни и единични монетни находки от Дупнишко и Благоевградско.

И тази глава завършва с анализ и коментар върху монетната циркулация и обобщаване на резултатите. Представянето на монетите следва установения при глава ІІІ стандарт: местоположение на обекта и резултати от археологическите проучвания; анализ на колективните монетни находки или монетни комплекси: разпределение на монетите според императорите, при които са отсечени, хронологично представяне и коментар на включените в находката монети (номинали, датиране,

монетни типове), разпределение на монетите спрямо техните монетарниците.

Анализът е направен въз основа на обработката на 8256 монети от 17 археологически обекта, колективни и единични монетни находки, които покриват територията на съвременната Пернишка област, районите на Кюстендилската Котловина, Краище, Пиянец и Каменица, Разметаница, Горно поле (с център Сапарева баня) и Долно поле (с Кочериново и Благоевград). Обзорът на монетните комплекси от римските вили в „Бела вода” и с. Кралев дол и укрепеното селище на хълма „Кракра” са направени въз основа на публикуваната информация. Информацията за намерените монети при проучванията на римската вила при с. Невестино, Кюстендилско, светилището на Зевс и Хера при с. Копиловци, Кюстендилско, колективната находка от плоския античен некропол при с. Забел, Трънско, колективната находка от с. Неделкова Гращица, Кюстендилско са използвани за допълване на информацията. По своя статус археологическите обекти, чиито монети са включени в изследването, са с разнообразен характер: късноантичният град Германия при Сапарева баня; късноантични селища – обектите в с. Боснек, хълма „Кракра”, Голямо село, Дупнишко; вили – обектите в квартал „Бела вода” на Перник и с. Кралев дол; късноантични крепости – при с. Сушица, Кюстендилско; с. Долно Церово, Благоевградско; тържища – обектите в махала „Арбанас” на Радомир и квартал „Бараково”, местността „Чепрашлъко” в Кочериново; некрополи – колективната находка от с.



13

Неделкова Гращица, Кюстендилско; светилища – обекта в кв. „Църква” („Даскалово”) на град Перник; базиликата в квартал „Струмско” на Благоевград. Включените обекти са разпределени хармонично върху изследваната територия и дават добра представителност за монетната циркулация и разпространението на отделните типове монети.


Част І: Анализ на колективните и единични монетни находки от

района на гр. Перник

В част първа са представени колективните монетни находки от римска вила в квартал „Бела вода” на гр. Перник и село Боснек, както и монетите от археологическите проучвания на римска вила в с. Кралев дол,

светилището в квартал „Църква” и хълма „Кракра” от 2003 г. в гр. Перник и махала „Арбанас” на Радомир.

Част ІІ: Анализ на колективните и единични монетни находки от района на гр. Кюстендил (Пиянец, Краище, Каменица, Кюстендилската котловина)

Представени са колективните монетни находки от Кюстендилските села Неделкова Гращица, Лиляч, Друмохар, Мазарачево, Сушица и района на Кюстендил. Представянето им следва установения модел, като хронологията се определя спрямо най-късно отсечените в находките монети. Част от колективните монетни находки се локализират с известна условност, с оглед начина на придобиването им – откупки или дарения. В тази част е включено и представянето на монетите от археологическото проучване при с. Горановци.

Част ІІІ: Анализ на колективните и единични монетни находки от

Дупнишко (Разметаница, Горно и Долно поле) и Благоевградско

В третата част на глава четвърта са коментирани колективните монетни находки от село Мазарачево и археологическите проучванията в Сапарева баня (античната Германия) от 1979 г. и крепостта при с. Долно Церово. Отделено е внимание и на късноантичните монети, намерени при проучванията в местността „Царичина”, Голямо село, Дупнишко;


14

местността „Чепрашлъко”, Кочериново и раннохристиянската базилика в квартал „Струмско” в Благоевград, както и на постъпилите като дарение в нумизматичния фонд на музея в Кюстендил 3109 късноантични монети от местността „Тържището” в квартал „Бараково”, Кочериново.
Част ІV: Анализ и коментар

Въз основа на представените в част първа, втора и трета 8256 монети от колективни монетни находки и археологически комплекси по поречието на Горна Струма е направен обобщаващ анализ и коментар на късноантичния монетен материал. Според запазените изображения и надписи върху лицата, са разчетени 3271 монети, които обхващат периода от монетната реформа на имп. Диоклетиан през 294 г. до управлението на имп. Зенон (474-491 г.). От проучените късноантични монети според типовете върху гърбовете си са разчетени 4651 монети. Статистическите данни показват ръст на монетната циркулация в периода 348-378, като показателите в отделните подпериоди са относително близки.

При прегледа на късноантичните монети от споменатите по-горе монетни комплекси и колективни монетни находки доминацията на бронзовите номинали е категорична. Изключение е солид на имп. Теодосий ІІ (402-450 г.) от колективната монетна находка от с. Боснек и силиква на имп. Йовиан (363-364 г.) от базиликата в квартал „Струмско” на Благоевград. Според информацията, дадена в бюлетините за намерени колективни монетни находки, четири находки от разглеждания район съдържат златни монети: от местността „Зидини”, с. Бъзовица, Кюстендилско; от с. Гоз, Брезнишко; от Сапарева баня и от Кюстендилско. Между кюстендилските села Ваксево и Тишаново е намерена златна монета – солид на имп. Аркадий (383-408 г.). В нумизматичния фонд на РИМ – Перник се съхранява освен монетата на Теодосий ІІ от колективната находка от Боснек и златна монета на имп. Зенон (474-491 г.), за която се знае, че е от с. Зидарци, Пернишко.

При бронзовите монети, както и при тези от Пауталия, преобладават малките номинали – половин фолиси и условно наречените Æ3 и Æ4.



15

Тежките дореформени фолиси (сечени преди първата редукция от 306 г.) са 13 и са намерени в светилището в Даскалово (2 фолиса на Галерий с тегла 8,17 г. и 8,42 г.); в Арбанас (9 фолиса – 2 на Диоклетиан, по един на Максимиан Херкулий и Констанций Хлор, 3 на Галерий Максимиан и един със заличено изображение на лицето); селището на хълма „Кракра” (при археологическата кампания от 2002-2003 г. е намерен един тежък фолис на Констанций І Хлор); базиликата в Струмско (отново един фолис на Диоклетиан). В с. Кривонос, Брезнишко през май 2001 г. в изтляла кесия на високо плато в близост до античен могилен некропол е намерена колективна монетна находка от 32 къстоантични медни и посребрени монети – фолиси и половин фолиси. Находката съдържа и дореформени фолиси на императорите: Диоклетиан (296-305 г.); Галерий Максимиан като Цезар; Констанций I Хлор като Цезар.

По-сериозно е присъствието на фолисите, сечени в периода 307-313 г. Те са 25: – 20 от светилището в Даскалово, 15 от тържището в Арбанас, по 3 от колективните находки от Лиляч и Неделкова Гращица, по 2 от селището при Голямо село и тържището в Кочериново и един от вилата при Кралев дол. До 346/348 г (монетната реформа на Констанций ІІ и Констанс) преобладаващото количество монети е от фракциите на фолиса и монети, сечени след деноминациите от 318 и 330 г.

Сравнително малко са монетите с номинал Æ2, отсечени в периода 348-354 г. след реформата на Констанс и Констанций ІІ. Екземпляри от този тежък номинал са регистрирани в светилището в Даскалово (3 монети на Констанций ІІ); тържището в Арбанас (6 монети на Констанций

ІІ и 3 на Констанций Гал); колективната находка от с. Лиляч (една монета на Констанций ІІ); Германия (също една монета на Констанций ІІ);

тържището при Кочериново (28 монети от различните варианти на типа FEL TEMP REPARATIO). От въведения през 361 г. от Юлиан ІІ голям номинал са намерени 7 монети (по една от вилата в Кралев дол, „Кракра” и Арбанас и по 2 от Даскалово и Кочериново).





16

Монетите с номинал Æ2 от периода 364-395 г. са 34: от вилата при с. Кралев дол; тържището в Арбанас; „Кракра”; колективната находка от с. Лиляч; С. Горановци; тържището в Кочериново; крепостта при Долно Церово.

Останалите монети са изключително с номинал Æ3 и Æ4, като след 395 г. със закона на Теодосий І те са и единствените сечени бронзови монети.

От разгледаните колективни монетни находки, които са трезорирани след 395 г., само при находките от Лиляч и Сапарева баня присъстват монети с номинал Æ2, сечени в периода 351-395 г. През 395 г. Теодосий І издава едикт за демонетизирането на емисиите с номинал Æ2. Въпреки това в по-отдалечените провинции и малките селища използването на този номинал продължава. В находките от Боснек, Мърводол, Друмохар, Мазарачево и Сушица монетите са с номинал Æ3 и Æ4 с преимущество на малкия номинал. При колективните монетни от с. Неделкова Гращица и крепостта при Долно Церово ситуацията е малко по-различна. Първата монетна находка е поставена като гробен дар и е с terminus post quem 335 г. Находката от Долно Церово е по-компактна, като обхваща периода 341/346 – 378 г. и е с terminus post quem 378 г. И при двете находки липсват нискономиналните монети от края на ІV век.

Индикациите на монетарниците са запазени при 955 монети, като 193 от тях са отсечени в западните и централни ателиета на империята и 762 в балканските и източни монетарници. Както и при монетите, намерени на територията на антична Пауталия категорично преобладават монетите, отсечени в Тесалоника – 334 бр. От западните ателиета отново най-сериозно е присъствието на монетите на Рим, следвани от тези в Аквилея. Монетите на Сисция, разположена в централните територии на империята, са традиционно добре представени, особено в периода 364-378 г., когато дейността на монетарницата е много активна и действат четири официни. Сердика сече монети в ограничен период от време – 303-308 г.,





17

което обяснява и единствената нейна монета, регистрирана при представените монетни комплекси и находки.

При преобладаващата част от включените в изследването археологически обекти и колективни находки, монетите вървят плавно без прекъсване до средата и втората половина на V век. Изключение е колективната монетна находка от крепостта при с. Долно Церово, Благоевградско. Terminus post quem при нея са монетите на императорите Валенс (364-378 г.) и Валентиниан ІІ (375-392 г.), отсечени в периода 375-378 г. Разрушаването на източната кула, където е намерена находката, може да се свърже с готското нашествие от 378 г. Присъствието на монети от периода 383-395 г. обаче говори за обитаване на крепостта и в самия край на ІV век. Липсата на монети от V в. дава основание да се предположи, че сериозното й възстановяване е едва в началото на VІ в. В териториите около съвременните градове Перник и Кюстендил явно готската вълна от края на 70-те години на ІV век няма такова голямо значение, за което говори и липсата на колективни монетни находки и монетни комплекси, които приключват до 378 г. Монетният комплекс от вилата при Кралев дол приключва до началото на V в., с монета на имп. Аркадий и 5 неопределени монети от края на ІV-V в. Проучвателите свързват разрушаването на вилата с последните вълни готски нашествия от края на ІV век. По-логично е времето на разрушаване на вилата да се изтегли в един малко по-късен период и да се свърже с първите хунски нашествия на Балканите през 408 г. С terminus post quem 408 г. е колективната монетна находка от римската вила в квартал „Бела вода”, която е разположена в близост до вилата от Кралев дол. Отново в кв. „Бела вода” е проучена още една късноантична укрепена вила, чието разрушаване се поставя в началото на V в., като най-късната намерена монета е на император Аркадий, последвано от скорошно възстановяване и частични поправки. При проучването на раннохристиянска черква, разположена в седловината „Колото” на ската на „Кървавото” срещу „Кракра”, наред с другите находки е намерена и монета на император



18

Аркадий (383-408 г.), която определя и времето на разрушаване на сградата – през V век. Със същия terminus post quem е и колективната находка от жилище № 1 на архитектурния комплекс при с. Голямо село, Дупнишко. Колективната монетна находка от м. „Полянски път” в с. Неделкова Гращица приключва с монети на императорите Аркадий (383-408 г.) и Хонорий (393-423 г.).

Съвсем различна е ситуацията при светилището в Даскалово, чието разрушаване е причинено от вътрешно имперски религиозни причини. Според нумизматичния материал, разрушаването на светилището може да се отнесе към самия край на ІV в. Въпреки ранното проникване на християнството в територията на Пауталия, където е разположено светилището, езическата религия продължава да е достатъчно силна. Най-късните монети, намерени в светилището в Даскалово, са отсечени в периода 383-395 г. – те са 159 екземпляра. При това количество монети не може да се говори за случайно попаднали или хвърлени по силата на инерцията след разрушаване на светилището. През 392 г. имп. Теодосий І издава своя „Цариградски едикт”, с който бива „забранено всяко проявление – било публично, било частно на езическия култ.” След този акт езическата религия е фактически забранена. Времето на разрушаване на светилището в Даскалово би трябвало да се търси непосредствено след или около това събитие. Към същия период се отнасят и най-късните монети, намерени при проучването на светилището на Зевс и Хера при с. Копиловци, Кюстендилско.

Terminus post quem на колективните монетни находки от селата Лиляч, Друмохар, Мазарачево, Сушица, Мърводол, град Сапарева баня са монетите на императорите Теодосий ІІ и Валентиниан ІІІ, сечени в периода 425-450 г. Повтаря се ситуацията от Пауталия, което препраща причините за укриването на находките към събитията от 40-те години на V в. При монетите от тържището в Кочериново отново най-късните са от периода 425-450 г. Изключая сондажните проучвания в „Чепрашлъко”,





19

територията на тържището не е археологически проучена, което не позволява категорични заключения.

Само една от представените колективни монетни находки е с terminus post quem монетите на имп. Марциан (450-457 г.). Находката е без точно местонамиране, което не позволява правенето на някакви категорични заключения. Ако приемем, че броят на монетите в находката

е коректен, то укриването й може да се свърже със събитията от началото на управлението на Марциан – 451 г., когато е и последното нашествие на хуните на Атила в Балканските провинции на империята.

При монетните комплекси от проучванията на хълма „Кракра”,

махала „Арбанас” на Радомир и колективната находка от с. Боснек, Пернишко най-късните намерени монети са от управлението на имп. Лъв І (457-474 г.). Като се вземе предвид и споменатата колективна находка от златни монети от с. Гоз, Брезнишко, районът на съвременният град Перник е засегнат от събития, станали по време на управлението на Лъв І. През 466-467 г. хуните на вожда Холмидак преминават Дунав и навлизат на юг от нея, като са спрени едва при Сердика. През 469 г. край Сердика се водят ожесточени борби между аланските наемници на империята и техният вожд Аспар и вождът на исаврите Терасикодиса – бъдещия император Зенон. Зенон е разбит и се спасява зад стените на града. Близостта на Сердика до територията, от която са разгледаните монетни комплекси и колективни монетни находки, дава основание техният terminus post quem да се свърже с тези събития.


Глава V: Късноантични монетни находки от долината на Средна

Струма

Глава пета е посветена на монетната циркулация по Средното течение на р. Струма. Обособени са четири части. Анализът е направен въз основата на обработката и идентификацията на 433 монети от 10 археологически обекта, колективни монетни находки и единични екземпляри, които са локализирани по средното течение на р. Струма от



20

Кресненското дефиле да границата с Гърция и попадат в южната част на съвременната Благоевградска област. Информацията за намерените късноантични монети при проучването на обектите „Младежки дом” и Базилика № 3 в гр. Сандански и при археологическите проучвания в гр. Мелник са използвани за допълване на информацията. Концентрацията на археологическите обекти логично е в гр. Сандански, като значителен градски център в периода на късната античност, и близките му прилежащи територии. По своя статус археологическите обекти, чиито монети са включени в изследването, са с различен характер: на първо място това са античните и късноантични градове при днешните градове Сандански и Петрич; късноантичните селища при с. Ласкарево (викус на античния град при Сандански) и с. Кърналово, Петричко; раннохристиянската базилика при с. Микрево. Двете колективни монетни находки от района на гр. Сандански са без точно местонамиране и локализация.


Част І: Анализ на колективните монетни находки от долината на

Средна Струма

В част първа са представени колективните монетни находки от Средното течение на р. Струма: от с. Кърналово, Петричко; района на град Сандански и базиликата в с. Микрево. Находките са подредени отново хронологично според техния terminus post quem. Описано е местоположението на обекта или селището, в което са намерени; разпределението на монетите според императорите, при които са отсечени; типовете монети; номинали; монетарниците.

Част ІІ: Анализ на единичните монетни находки от района на гр.

Сандански

Както вече бе споменато, тежестта на изследването в глава пета пада върху монетната циркулация в късноантичния град при Сандански и района му. Представени са късноантичните монети от проучването на






21

обектите „Поща”, „Ловен дом”, Късноантична гробница-мавзолей, както и

монетите, намерени в с. Ласкарево.

Част ІІІ: Единични монетни находки от района на гр. Петрич

Представени са късноантичните монети от археологическото проучване в местността Кожух при с. Рупите през 2007 г., случайни монетни находки от същото място от фонда на Регионален исторически музей – Благоевград и късноантичните монети, съхранявани във фонда на Градски исторически музей – Петрич. Начинът на представянето следва установения в предходните глави модел.

Част ІV: Анализ и коментар

Въз основа на представените в част първа, втора и трета 433 монети от колективни монетни находки и археологически комплекси по поречието на Средна Струма е направен обобщаващ анализ и коментар на късноантичния монетен материал. Според запазените изображения и надписи върху лицата, са разчетени 429 монети. От анализираните късноантични монети от Средното течение на р. Струма според типовете върху гърбовете си са разчетени 420 монети. Според статистическите данни най-сериозното натрупване на нумизматичен материал е засвидетелствано в периода 294-313 г. В конкретния случай трябва да се вземе под внимание фактът, че в този период се вместват по-голямото количество монети от колективните находки от с. Кърналово и Средното течение на р. Струма, както и от некрополите в Сандански. При изключването на тези монети от статистиката, картината на монетната циркулация е плавна, без особени натрупвания и с характерния за края на разглеждания период спад.

Отново, както и при късноантичните монети от Горното течение на р. Струма и античния град Пауталия, доминацията на бронзовите номинали е категорична. Изключение са сребърна монета на имп. Диоклетиан (384-305 г.) от с. Ласкарево, златна монета – тремис на имп. Валентиниан ІІІ (425-455 г.) от землището на с. Черниче и златна монета – солид на имп. Лъв І (457-474 г.) от землището на с. Крупник, местността


22

„Дрене”, както и колективна монетна находка от 5 златни монети, намерена при спирка Врачане, Благоевградско.

При бронзовите номинали прави впечатление присъствието на тежките дореформени фолиси от периода 294-306 г., сечени преди редукциите от 307 г., както и монети с номинал Æ1 и Æ2, сечени в периода 348-395 г. преди изтеглянето им от циркулация. Тежките фолиси са 14 екземпляра. Те са намерени при проучването на обектите „Поща” и „Ловен дом” в гр. Сандански. От района на гр. Петрич са 8 от тези монети, като 4 са от колективната монетна находка от с. Кърналово и 4 са без точно местонамиране от района на античния град в местността „Кожух”. Редуцираните фолиси от периода 307-313 г. от коментираната територия са 171 бр.: 65 от колективната монетна находка от Средна Струма; 52 от находката при с. Кърналово; 26 от Късноантичната гробница – мавзолей, 14 от обект „Ловен дом”, един от обект „Поща” в гр. Сандански; 7 от с. Ласкарево; 2 от античния град при с. Рупите, един от Мелник и 3 от района на гр. Петрич.

Монетите от периода 313 (поредната редукция на фолиса) до 346/348 г. (монетната реформа на Констанций ІІ и Констанс) са 145.

Сравнително малко са монетите с номинал Æ2, сечени след реформата на Констанций ІІ и Констанс. Тези монети бързо излизат от употреба и след 354 г. за период от десетина години престават да се секат

– една монета на Констанс е от колективната находка от района на гр.

Сандански; 3 на Констанций ІІ от проучването на обект „Поща” в града и една монета също на Констанций І – е от района на гр. Петрич.

От въведения от Юлиан ІІ през 361 г. голям номинал, който повтаря параметрите на диоклетиановия фолис, в разгледаните колективни и единични монетни находки има само един екземпляр от района на гр. Петрич. Малко са монетите с номинал Æ2 от периода 364-395 г. – три от тях са намерени при археологическите проучвания на обект „Поща” и една е от района на гр. Петрич.





23

След 383 г. преобладаващото количество монети е с номинал Æ3 и Æ4, като от началото на V век параметрите на двата номинала стават почти неразличими. Съотношението между двата номинала Æ4 и Æ3 след 383 г. в изследваната територия е 24 към 4 монети.

Индикациите на монетарниците са запазени при 333 монети, като 50 от тях са отсечени в западните и централни ателиета на империята и 283 в балканските и източни монетарници.

При включените в изследването колективни монетни находки се очертават няколко събития, повлияли върху тяхното трезориране и укриване.

През 316 г. между императорите Константин І (306-337 г.) и Лициний І (308-324 г.) започва първата гражданска война. След победата на Константин І към неговите владения се присъединява цялата западна част на Балканския полуостров – Македония, Илирия, Дардания, Гърция, части от Мизия. От Балканите във владение на Лициний остава само провинция Тракия. При две от представените колективни монетни находки – от с. Кърналово, Петричко и от Средното течение на р. Струма terminus post quem са монетите на Константин І и Лициний І, отсечени в периода 313-317 г. Най-късните монети и при двете находки са сечени преди 1 март 317 г., когато след приключването на Първата гражданска война между Константин І и Лициний І в Сердика двамата августи провъзгласяват за цезари синовете на Константин І – Крисп (317-326 г.) и Константин Млади (317-340 г.) и сина на Лициний – Лициний Млади (317-324 г.), като по този начин се утвърждава наследствения принцип за предаване на властта.

С отгласа от поражението и смъртта на имп. Валенс (364-378 г.) при Одрин през 378 г. и последвалото готско опустошение на Тракия може да се свърже колективната монетна находка от района на гр. Сандански с

terminus post quem 378 г.








24

Двете колективни монетни находки от раннохристиянската базилика в с. Микрево с terminus post quem 474 г. и 476 г. определят най-ранния възможен период за изграждане на базиликата.

Монетите от археологическите проучвания в град Сандански вървят плавно до средата на V век и след това с прекъсване от около 50 г. монетната циркулация се възстановява в началото на VІ в. Монетите от обектите „Ловен дом” и „Гробница – мавзолей” определят периода на използване на некрополите, като горната граница на погребенията при първия некропол достига до 355 г., а при гробницата – мавзолей – до 335 г.

Монетите от археологическите разкопки в местността „Кожух” и единичните монети от района на античния град на този етап от проучванията приключват до края на ІV – нач. на V в. Въз основа на стратиграфските данни и намерените монети на обект „Теракотена работилница” се фиксират четири етапа на съществуване, като четвъртият се вмества в хронологическите граници на изследвания период – кр. на ІІІ

– кр. на ІV в., като най-късните монети са датирани в периода 388-395 г.

Причината за поредното опожаряване може да се търси в събитията около 388-391 г. – недоволството на готските федерати, заселени в провинция Македония.

Заключение

Анализите в изследването са направени въз основа на обработката и идентификацията на 11 184 късноантични монети от колективни монетни находки, единични екземпляри от археологически обекти и с точно местонамиране.

По своя статус археологическите обекти, чиито монети са включени

в изследването, са с разнообразен характер:

 основният градски център Пауталия, в чиято градска територия до края на ІІІ в. влиза по-голямата част от изследвания регион (без поречието на Средна Струма);



25

 късноантичният град Германия при Сапарева баня;

 античните и късноантични градове при днешните Сандански и Петрич;
 късноантични селища – обектите в с. Боснек; селището на хълма „Кракра”; Голямо село, Дупнишко; с. Ласкарево; с. Кърналово, Петричко;

 вили – обектите в квартал „Бела вода” на Перник и с. Кралев дол;

 късноантични крепости – при с. Сушица, Кюстендилско; с. Долно Церово, Благоевградско;
 тържища – обектите в махала „Арбанас” на Радомир и квартал „Бараково” в гр. Кочериново;
 некрополи – колективната монетна находка от с. Неделкова Гращица, Кюстендилско, „Ловен дом” и „Гробница – мавзолей” в Сандански;

 светилища – обектът в кв. „Църква” на град Перник;

 базилики – в квартал „Струмско” на Благоевград и с. Микрево. Включените обекти са разпределени хармонично върху

изследваната територия и дават добра представа за монетната циркулация

и разпространението на отделните типове монети. За пълнота на изследването е ползвана информацията за намерени колективни монетни находки, отразена в Бюлетините на Археологическия институт и сп. „Археология”.

Според запазените изображения и надписи върху лицата, са разчетени 4642 монети. От проучените 11 184 късноантични монети от Горното и Средно течение на р. Струма според типовете върху гърбовете си са разчетени 6381 монети.

Изображенията върху лицевата и опаката страна на монетите са коментирани в нумизматичната литература и следват принципите на късноантичното монетосечене. Тенденцията на последователно доминиращи типове върху реверсите на монетите, наложена окончателно





26

от Константин І (306-337 г.) след 324 г. улеснява датирането и изводите, свързани с хронологията на събитията.

От разгледаните монети при отделни екземпляри се установиха нови моменти в изображенията и надписите, които не са отразени в литературата досега:

 При монети на Максимиан Херкулий (286-310 г.) от обекта в махала „Арбанас” на гр. Радомир от типа CONCORDIA MILI/TVM с изображение на императора и Юпитер, отсечени в монетарницата на Хераклея през 295-296 г., надписът върху аверса им е IMP C MA MAXIMIANVS PF AVG, за разлика от характерния за този тип, монетарница и период на отсичане IMP C MA VAL MAXIMIANVS PF AVG;

 При монета на имп. Константин І от колективната монетна находка от Средното течение на р. Струма от типа IOVI CONSERVATORI AVGG NN, отсечена през 312-313 г. във втора

(В) официна на монетарницата на Тесалоника изображението върху лицето е глава на императора с лавров венец. Според информацията, дадена в RIC VI за монетосеченето на Константин І, втората официна на монетарницата в Тесалоника сече монети с изображение върху лицата си на бюст на императора с лавров венец, ризница и мантия;

 Върху лицето на монета на имп. Лициний І (308-324 г.) от колективната находка от с. Кърналово, Петричко от типа GENIO AVGVSTI, отсечена през 309-311 г. в монетарницата на Сисция, е представен бюст на Лициний І с лавров венец, ризница и мантия. Според информацията в RIC VІ върху реверса на монетата би трябвало да е изобразена глава на императора с лавров венец. Явно в монетарницата на Сисция са сечени монети и от двата варианта;





27

 Монета на имп. Теодосий І (379-395 г.) от обект „Дом на политическата просвета” в Кюстендил е с вотивен надпис върху реверса си VOT X MVLT XV. Отсечена е в монетарницата на Аквилея. Според RIC VIII и LRBC този тип монети се секат само за Валентиниан ІІ, но както показва нашата монета такива сечения съществуват и за Теодосий І;

 Монета на имп. Хонорий (393-423 г.) от Колективна монетна находка от Кюстендил от типа Кръст в лавров венец и надпис CONCORDIA AVG върху реверса си, отсечена в Константинополската монетарница през 402-408 г., е вариант на описаната в LRBC. При отбелязаната в LRBC монета комбинация на надписите върху лицето и гърба е DN HONORI/VS PF AVG / CONCOR/DIA AVG. При нашата монета надписите са следните: НONORIVS PF AVG/ CONCORDIA AVG;

 Върху реверса на монета на имп. Марциан (450-457 г.) от колективната монетна находка от с. Боснек на монетарницата на Константинопол, е изобразен кръст във венец. Върху лицето й се чете част от името на императора (DN MAR...), което не оставя съмнения за принадлежността й. Медни монети с такова изображение са характерни за монетосеченето на Теодосий ІІ и в по-редки случаи – за Валентиниан ІІІ. Вероятно нашата монета е отсечена в самото начало на управлението на Марциан, като е използвано монетно ядро на монета на предшественика му – Теодосий ІІ.

Установяване на нови варианти в изображенията и надписите на монетите е принос на това изследване.

От проучените монети от Горното и Средно течение на р. Струма седем са варварски подражания на монети на Константин І от типа VICTORIAE LAET/AE/ PRINC PERP с изображение на две Виктории,



28

прави, държащи щит с надпис VOT PR върху олтар с различна степен на варваризация. Този монетен тип е характерен за периода 318-319 г. и се сече в западните и централни монетарници, като на Балканите са разпространени най-вече екземплярите на Сисция. Сеченето на тези имитации е почти синхронно с оригиналните и е дело на германските племена. При голяма част от тях легендите върху лицето и гърба на монетите са представени с неясни знаци, а изображението на богините е толкова схематично, че е трудно разпознаваемо. Монетите са намерени в Кюстендил (2 бр.), махала „Арбанас” на гр. Радомир (3 бр.), „Тържището”

в кв. „Бараково” на Кочериново (1 бр.) и с. Габрене, Петричко (1 бр.). Като тегло тези монети са в рамките на едно нормално отклонение, с тенденция за неговото намаляване. Явно тези монети са циркулирали безпроблемно наред с техните прототипи, както е видно от присъствието им в колективни находки и археологически обекти с различен характер.

Марките на монетарниците са запазени при 1725 монети, като 339

от тях са отсечени в западните и централни ателиета на империята и 1386

в балканските и източни монетарници. Спрямо монетарниците си тези монети се разпределят:

От Западна и Централна Европа:

• Сисция – 233 бр.;

• Рим – 62 бр.;

• Аквилея – 23 бр.;

• Тицинум – 8 бр.;

• Арл – 5 бр.;

• Трир – 5 бр.;

• Лугдунум – 3 бр.

От Балканите:

• Тесалоника – 547 бр.;

• Константинопол – 220 бр.;

• Хераклея – 202 бр.;

• Сирмиум – 14 бр.;



29

• Сердика – 2 бр.

От Азия:

• Кизик – 251 бр.;

• Никомедия – 92 бр.;

• Антиохия – 41 бр.

От Северна Африка:

• Александрия – 17 бр.


С преместването на центъра на Римската империя на изток, особено след създаването на новата столица Константинопол, преимущественото разпространение на монети, сечени в монетарниците на Балканите и Мала Азия по поречието на Горна и Средна Струма е съвсем логично.

Подобно съотношение е характерно за територията на съвременна България и е засвидетелствано при проучването на монетите от с. Одърци (58 спрямо 10 бр., като преимуществото е в полза на ателиетата в Константинопол и Кизик); с. Копривлен (25 спрямо 2 бр. с преимущество на монетите, сечени в Константинопол); с. Роман, Софийско (122 спрямо 38 с преимущество на монетите на Тесалоника и Константинопол); некропола на Августа Траяна (209 спрямо нито една монета от централните и западни монетарници); находката от язовир Тича; Марцианопол (42 спрямо 3 монети); Плевен – антична Сторгозия, Улпия Ескус, с. Казачево, Ловешко и др.

Принципът на разпространение на монетите в територии, близки до действащите монетарници, се наблюдава и при находки и монетни комплекси от други части на римската империя. При колективните монетни находки от античния театър в Стоби и с. Цървулево, Щипско в Република Македония преобладават монетите, отсечени в монетарниците на префектура Илирик с преимущество на тези от Тесалоника. В находките от Голямо Градище (ант. Pincum) в Северна Сърбия на р. Дунав, Виминациум (с terminus post quem 375 г.), Чукарица, Белградско преобладаващи са монетите на Сисция и Тесалоника. При друга находка


30

от монети на Констанс и Констанций ІІ от Виминациум доминацията е на монетите на Тесалоника, следвани от тези на Сисция. При находката от с. Миокус на р. Сава, Северозападна Сърбия, близо до Сремска Митровица (ант. Сирмиум) монетите на Сисция и Тесалоника са по 24 бр., следвани от сечените в Сирмиум – 22 бр.

В общ план в изследваната територия категорично преобладават монетите, отсечени в монетарницата на Тесалоника, която е и най-близко разположената. Присъствието на монети на отдалечените монетни ателиета на Западна Европа е характерно за началото на разглеждания хронологически период. Изключение е монетарницата в Рим, чиито монети, сечени в периода 408-455 г., са добре представени в района.

Подобно е положението и при монетите от колективната находка от с. Брестовица, Пловдивско, колективните находки от района на Шумен, археологическия комплекс „Южен парк – Лозенец”.

Въпреки близостта на монетарницата на Сердика, нейните монети са само 2. Сердикийската монетарница сече монети в началото на разглеждания период от 303 до 308 г., като основното й предназначение е сеченето на златни и сребърни монети.

Монетите на Сисция, разположена в централните територии на империята в Панония, са традиционно добре представени, особено в периода 364-378 г., когато дейността на монетарницата е много активна и действат четири официни. От общо 233 монети, сечени в Сисция, 102 са от периода 364-378 г. Към средата на ІV в. диоцезите Дакия, Македония и Панония образуват префектура Илирик. Двете активно действащи монетарници на територията на префектура Илирик са Тесалоника и Сисция и именно тяхната продукция е преобладаващата върху разглежданата територия. След 20-те години на V в. ситуацията се променя – монетарницата в Сисция престава да функционира.

Значителното присъствие на монети на Кизик е в пряка връзка със солидното му бронзово монетосечене, особено след 378 г.





31

Монетите на Тесалоника, Хераклея, Константинопол и Никомедия са сравнително хармонично разпределени спрямо общия брой монети в подпериодите.

При проучването са установени някои различия при изписванията на монетарниците и допълнителните знаци.

 В монетния комплекс от обект „Взаимно училище” има една постумна монета на Константин І, отсечена в монетарницата на Хераклея. В LRBC знакът на монетарницата в Хераклея за този период е SMHA. При нашата монета зад означението на официната (А) има поставена точка – SMHA∙;

 При монета на имп. Валенс (364-378 г.) от колективната находка от с. Лиляч от типа SECVRITAS REIPVBLICAE с Виктория, отсечена в монетарницата на Аквилея през 367-375 г., допълнителният знак на монетарницата е звезда в полето в дясно върху реверса на монетата. Според LRBC № 1033 звездата е в лявото поле;

 Монета на Теодосий І (379-395 г.) от колективната находка от с. Лиляч, Кюстендилско от типа GLORIA ROMANORVM (Императорът с лабарум и пленник) е отсечена в първа официна на монетарницата в Тесалоника. Според LRBC монетарницата на Тесалоника сече тези монети за Теодосий І във втора (В) и четвърта

(Δ) официна;

 Монета на Теодосий І от колективната монетна находка от Кюстендил от типа GLORIA REIPVBLICE с лагерна порта, който се сече в периода 383-392 г. само в монетарницата на Тесалоника, е отсечена в третата официна на монетарницата. Според LRBC монетите на Теодосий І се секат във втора (В) и четвърта (Δ) официни. Третата официна сече монети с името на Аркадий. Но според представената монета явно и в нея са сечени монети с името на Теодосий І;

 При монета на Теодосий ІІ (402-450 г.) от колективната монетна находка от обект „Дом на съветите” в Кюстендил, отсечена в



32

монетарницата на Никомедия в периода 425-450 г., официната е втора (В), което не отговаря на информацията, дадена в LRBC, според която втората официна на Никомедия сече монети до 408 г.;

 При монети на Теодосий ІІ от от колективната монетна находка от обект „Дом на съветите” в Кюстендил и находката от базиликата в с. Микрево от типа на Кръст в лавров венец, отсечени в монетарницата на Кизик, запазеното означение на официната е В (втора). Според LRBC през този период в монетарницата на Кизик действува една официна – А, докато втората приключва дейността си през 425 г. Последните два случая не са изолирано явление и са регистрирани и при други монетни находки;

 При монети на имп. Марциан (450-457 г.) от колективната находка от с. Боснек има разминаване между типовете монограми на

императора и монетарниците, в които те са отсечени.

Проучването на монетната циркулация през късната античност в Горно и Среднострумския район недвусмислено показва нарастващата инфлация, особено от края на ІV в., която намира своето обяснение в общата икономическа криза, обхванала Римската империя. Графично представените стойности на количеството монети в отделните подпериоди показват динамиката на постъпление на паричната маса по поречието на Струма. Вижда се постепенното нарастване на монетната маса след 324 г., за да достигне пика си в периода 378-395 г. Най-големите спадове се отнасят за периодите 313-324 г. и след 408 г., като монетната циркулация след 474 г. заглъхва. През V в. поречието на р. Струма става арена на военни конфликти и вътрешноимперски противоречия, които неминуемо се отразяват и върху монетната циркулация. През втората половина на V в. тя постепенно затихва, като хиатусът е в продължение на 30-40 години (до началото на VІ в.). Причините за това явление може да се търсят в икономическата разруха след поредицата варварски нашествия и тоталното обезценяване на бронзовия номинал. Не трябва да се пренебрегва и фактът, че в обръщение продължават да бъдат износени и



33

заличени монети. Стабилизирането на бронзовите номинали е и основната цел на реформата на имп. Анастасий през 498 г., след което късноримските бронзови парични знаци се заменят с ранновизантийския фолис и неговите подразделения.


ПРИЛОЖЕНИЯ:

Втората част на изследването (Приложения) включва Каталог на 1222 монети. Каталогът е подреден общо хронологично, като са включени само част от изследваните монети – тези, при които максимално пълно е запазена информацията. В 42 таблици монетите са представени по обекти и находки, като са разпределени по владетели, типове изображения и монетарници. По този начин се получава максимално пълно засичане на информацията.

В представените графики са показани пиковете на натрупване на монетите, разпределението им по монетарници и присъствието на продукцията на последните по подпериоди.

Изследването завършва с карти и 14 табла със снимки на 273 монети.

Справка за научните приноси:

1. Предложеното изследване като първо по рода за района на Горното и Средно течение на река Струма в периода 294-498 г. е изградено на базата на 11 184 обработени монети, които включват монетите от 23 колективни находки и 24 археологически обекта;

2. Установени са нови варианти на изображенията и надписите върху лицето и опакото на монетите;
3. Регистрирани са нови варианти на изписването името на монетарниците;
4. Представените графики нагледно показват динамиката на историческите и икономически процеси;





34

5. Чрез анализ на събрания емпиричен материал е направена характеристика на снабдяването на разглеждания регион с продукцията на отделните монетни ателиета в Късната Римска империя;

6. Анализът на монетите допълва историческите извори за събитията в разглеждания район и хронологическия период от края на ІІІ до края на V век, като някои от общоприетите представи за историческите събития могат да претърпят корекции, базирани на конкретния нумизматичен материал.

Списък на публикациите по темата:


1. Колективна монетна находка от края на ІV-V век. – Нумизматични изследвания, 1-2, 1999, 41-47.
2. R. Spassov, V. Kazarova, R. Mladenova, Sv. Filipova. The Early Christian Basilica No. 7 at Pautalia. – Mitteilungen zur Christlichen Archäologie, Wien, 1999, 18-44.

3. Монети от разкопките в късноантичния град Германия. – Нумизматика и сфрагистика, VІІІ, 2001, 1-2, 51-60.
4. Три колективни монетни находки от разкопки в Кюстендил. – ТНГ-

ИМКн, І, 2001, 24-37.

5. Късноантични монети от Благоевградска община. – ИИМБл, ІІ,

Благоевград, 2001, 40-52.

6. Münzen aus der spätantiken Nekropole bei „Nišan Taši” in der Stadt Sandanski. – In: Vl. Petkov, O. Somova. Eine spätantiken Nekropole des 3.-6. Jahrhunders beim „Loven Dom” (= Jagdhaus) in Sandanski. Ein Vorbericht, Mitteilungen zur Christlichen Archäologie, Wien, 2003, 31-35.

7. Св. Филипова, А. Тонев. Монети от разкопките на обект „Килийно училище” в Кюстендил. – ИИМКн, ІХ, 2003, 275-286.
8. Монети от късноантична гробница – мавзолей от гр. Сандански. – ИИМБл, ІІІ, Благоевград, 2003, 67-73.



35

9. Колективна монетна находка от района на град Сандански. – ТНГ-

ИМКн, ІІ, 2003, 47-58.

10. Монетна циркулация в Пауталия през късната античност. Монети от археологически разкопки. – ИИМКн, Х, 2005, В. Търново, 159-172.
11. Късноантична монетна находка от с. Мърводол, Кюстендилско. – В: Монетите и банкнотите – възможни прочити. Юбилеен сборник в чест на ст.н.с. д-р Хр. Харитонов, В. Търново, 2005, 144-152

12. Монети от ІІІ-ІV в. от фонда на АМ – Сандански. – ИИМКн, ХІІ, 2006, В. Търново, 65-74.
13. Късноантични монетни находки от поречието на р. Струма – времеви характеристики и паралели. – В: Археологически и исторически проучвания в Новозагорско, Т. ІІ, 2008, Нова Загора, 264-275

14. Късноантични мерки за тежест от с. Бистрица, Дупнишко. – Нумизматика, сфрагистика и епиграфика, 3 , част 1, 2006, 185-190.
15. Колективна монетна находка от обект „Младежки дом” - 1969 г. –

ИИМКн, ХІV, 2007, 207-212.

16. Късноантична монетна находка от разкопки в Пауталия. – Нумизматика, сфрагистика и епиграфика, 4 , 2008, 45-56.
17. Монети от разкопките на късноантична базилика в гр. Сандански. – В: Югоизточна Европа през античността VІ в. пр. Хр. – началото на VІІ в.
сл. Хр., С., 2008, 532-547.

18. Монети от светилището в квартал „Даскалово” („Църква”) в Перник. – В: От регионалното към националното. Юбилеен сборник в чест на ст.н.с. д-р Хр. Харитонов, 1 част, В. Търново, 2010, 104-118.

19. Антични и ранновизантийски монети от обект „Дом на съветите” – 1983 г. – ИИМКн, ХV, В. Търново, 2010, 127-132.
20. Колективна монетна находка от с. Кърналово, Петричко. – Нумизматика, сфрагистика и епиграфика, 6, 2011, 85-98.
21. Монетна циркулация в периода 294-498 г. по поречието на Средна Струма. – Нумизматика, сфрагистика и епиграфика, т. 8, 2012, 31-49.





36

22. Coin Circulation along the Upper Struma River’s Region during the Late Antiquity (294-498). – В: сборник в чест юбилей на Н. А. Фролова, Москва (под печат).

23. Roman imperial coins. – In: I Prokopov (ed.). The Numismatic Collection of the Regional Historical Museum at Blagoevgrad (anc. Scaptopara). Coins from the 5th century BC to 5th century AD. (Coin Collections and Coin Hoards from Bulgaria /CCCHBulg/, Vol. IV in series. (под печат).

24. Късноантична монетна находка от с. Забел, Трънско. – Известия на РИМ Перник, т. 2 (под печат).



------------------------------------------------------------------------------------------------------



Университет по библиотекознание и информационни технологии

Факултет по бибилиотекознание и културно наследство
Катедра „Културно-историческо наследство”




АВТОРЕФЕРАТ
на
Дисертация за придобиване на образователна и научна степен „доктор“ в професионално направление 3.5 Обществени комуникации и информационни науки

ОБРОЦИ И СВЕТИ ВОДИ В КЮСТЕНДИЛСКИ РЕГИОН
/Теренни проучвания, интерпретации, проблеми на социализацията/

Веска Михайлова Спасова






Научен ръководител:
Доц. Д-р Боряна Бужашка

София 2020 г.




СЪДЪРЖАНИЕ

УВОД..........................................................................................................3
ГЛАВА ПЪРВА – Въведение в темата – извори, научни интерпретации и традиции на култовата обредност……………12
1. Същност и значение на сакралните топоси в духовния свят на човека………………………………………………………………….12
2. Теоретични модели и концепции за семантичните измерения и специфики на топосите „оброк“ и „аязмо“…………………………24
3. Обредна структура и функциониране на оброчната система и светите води…………………………………………………………...41
ГЛАВА ВТОРА – Сакрални места в Кюстендилско……………..71
1. Кюстендилско Краище …………………......................................71
2. Каменица …………………………………………………………81
3. Пиянец …………………………………………………………...106
4. Кюстендилската Котловина ……………………………………135
ГЛАВА ТРЕТА – Сакралната топография в районите на Бобошево, Невестино, Кочериново, Рила, Рилски манастир – локална идентичност на оброчната система и аязмата в отделни селища ………………………………………………………………...212
1. Бобошевски район: гр. Бобошево и съседни на него селища.....................................................................................................212
2. Районите на Невестино, Кочериново, Рила, Рилският манастир……………………………………………………………....229
Заключение.............................................................................................246
Списък на информаторите......................................................................258
Индекс на селищата ................................................................................265
Използвани съкращения..........................................................................271
Използвани източници............................................................................272
Терминологично помагало......................................................................294
Приложения..............................................................................................301
Съдържание на дисертационния труд

Дисертационният труд е разделен на две части: текст от 300 страници и приложения от 33 страници и 76 образеца. Първата част се състои от тематично въведение, три глави, заключение, списък на информаторите, индекс на селищата, използвани съкращения, използвани източници, терминологично помагало. Втората част включва карти, графики и фотографии, представящи нагледно култовите обекти.

УВОД /3-11с./
В уводната част на дисертационния труд са поместени основните параметри на изследването – очертаване на темата, актуалност и значимост, времева рамка и обхват на теренните проучвания. Ясно са определени целите и задачите, използваните традиционни методи на терен.

1. Тема на изследването
Темата на изследването съсредоточава вниманието главно върху сакралната проекция и жизненост на свети места в Кюстендилски регион. В тази насока тематиката е осмислена и илюстрирана конкретно, чрез същността и значението на топосите „оброк” и „аязмо”, култови пространства – свещени, мистични, тайнствени, опасни. Названието „оброк“ най-общо се възприема като сакрално място за ритуално принасяне на кръвна жертва, а „аязмо“ означава лековит, чудодеен извор, света вода. Обикновено духовният център е в тясна връзка с практикуването на култ, което навежда към размисли и за корените на редица празнично-обредни практики. Ето защо в съдържателно отношение изследването се допълва и от същността на патронните празници в селищната териториална структура. Конкретното проявление на функциите на светците-закрилници на махалата, селището, землището. В изложението, като допълнение към темата, без амбиции за разгърнатост, присъстват и култови комплекси от типа на манастири, църкви, параклиси като съотносими варианти на сакрални топоси, но със собствен смислов заряд и проекция на битуване в природното и социално обкръжение на човека. Споменават се и археологически обекти в отделните селища, описват се предания и легенди, свързани със свети места. Тяхното обозначаване е важно, за да се направи опит за проследяване съдбата на конкретните сакрални топоси, процесите на зараждане, функциониране и трансформиране, културно-историческите наслоения, свързани с тях.

2. Актуалност
Актуалността на изследването се определя от необходимостта за разработване на структурен модел за локализация, анализ, оценка и публичност. За момента няма изработен цялостен и работещ етно-музеоложки модел за региона. Независимо, че съдържателното богатство на разглежданата тематика отдавна е в полезрението на науката, сама по себе си тя не е изчерпана. Отличава се със своя локална структура, символика, техника, функционалност и значимост в социалното битие на индивида и общността. Именно тази регионална идентичност поражда интерес и актуални теми за изследване. Паралелно с това всяка промяна на пространството, заето от съответния култов обект може да внесе нов ред и смисъл на развитие, а това отваря възможности за нови проучвания и търсения.

3. Значимост
В дисертационния труд за първи път е направено цялостно и задълбочено изследване на свети места като значим дял от съвременната културна среда на Кюстендилски регион. Открити и въведени в научен оборот са значителен брой оброци и свети води – повече или по-малко известни. Принос в работата са отразените непубликувани и неизвестни до сега обекти. Научното изследване представя тяхната визуална и текстова интерпретация. На базата на задълбочен анализ са направени редица научни заключения. По своята същност трудът представлява синтез на нов изследователски продукт.

4. Времева рамка
Хронологическият период на изследването условно е определен от края на XIX – XX в. – време на постепенно трансформиране на обредно-празничната система и народопсихологията на българина. В определена степен едно състояние, в хода на времето, изпълнено с процеси на отмиране, видоизменение, съхранение, възпроизвеждане.
В проучваните селища от Кюстендилско, като пример за ранна датировка може да се посочи кръстът от 1870 г. в пещерата на Св. Иван Рилски, намираща се северно от с. Гърбино /Котловината/, в местност „Светата вода”. Дълъг период от време мястото функционира като оброчище, обвързано с празника на светеца „Отчов ден“ на 19 октомври и организирането на служба – курбан. От късен период – 18 април 1960 г., е оброчището „Св. Илия“, разположено в местност със същото име, северно от с. Стенско /Котловината/. Маркирано е с малък параклис, повдигнат от земята на три циментови колони. Цялото село се събира на Илинден /20 юли/, винаги на датата. Извършва се света литургия, а след това се дава курбан.

5. Пространствени параметри
Теренните проучвания обхващат 114 селища от Кюстендилско. Към тях са включени с. Мърводол /Разметаница/; с. Пастух и Долна Козница /Невестинска община/; гр. Бобошево и някои села от Бобошевска община – Вуково, Доброво и Скрино; с. Фролош и Цървище /Кочериновска община/; гр. Рила и Рилският манастир.
С оглед на изследването е значима работата на музейната колегия. Важна част от научноизследователската дейност са проведените теренни проучвания, археолoгически разкопки, които дават по-точна представа за откриваните артефакти и предишни исторически периоди. Ето защо проучванията на Венета Генадиева, Стефан Чохаджиев, Юниян Мешеков са ценен източник на информация за настоящото изследване.
Включените в труда селища са организирани азбучно, на териториален принцип по общини. Предложен е индекс на селищата. Регистрираните култови паметници са репрезентирани съобразно микрорайон, динамика и вариации във време и пространство, локални елементи, ритуалност и функции, историческа приемственост. При подредбата на селищата от Кюстендилско водеща позиция е историко – географското и етнографско деление, дефинирано от чл.-кор. Йордан Захариев, на 4 области: Краището, Каменица, Пиянец, Кюстендилската котловина. Изборът е продиктуван от факта, че предложената от Захариев селищна подредба показва устойчивост във времето на териториалните единици. В селищата, в които не са регистрирани култови центрове от типа оброчища и аязма няма да бъдат обект на представяне в дисертацията.
Географската територия на Кюстендилското Краище включва 25 населени места. Локализирани са 18 оброчища и 5 аязма. Регионът на Каменица обхваща 27 селища. Локализирани са 34 оброчни места, 19 оброчни паметника и 7 аязма. Към Пиянец принадлежат 26 селища. Локализирани са 45 оброчни места, 13 оброчни паметника и 7 аязма. В Кюстендилската котловина са разположени 44 селища. Локализирани са 53 оброчни места, 23 оброчни паметника и 21 аязма.
За районите на Бобошево, Невестино, Кочериново, Рила и Рилският манастир са описани 40 култови обекта и 8 аязма.

6. Цели на изследването
Водещите цели на изследването е да се представи комплексно и оптимално проучване и описание на светите места /конкретно оброчища и аязма/ в Кюстендилски регион от края на XIX-XX в.; да се проследи и анализира тяхната специфика и обредност през разглеждания период; географски обхват, исторически и аксиологически паралели; да се търси закодираната семантика на топосите, чрез която те битуват във времето, „съжителстват” с природа и хора. Целта е да бъде съхранена наличната информация за конкретни свети места, да се подчертае непреходната духовност на предците. Авторът смята за свой дълг да направи необходимото за опазването и предаването на културното наследство на идните поколения! Чрез труда си желае да убеди читателя в правотата на предлаганата аргументация, основана на обективно изследване. Дисертацията няма претенции за пълна изчерпателност по една толкова интересна, динамична и същностна проблематика.

7. Задачи на изследването
За успешното постигане на целите са набелязани и няколко основни задачи:
- изясняване същността на темата;
- очертаване на времевата и пространствена локализация на разглежданите оброци и аязма;
- отразяване на сакралната им проекция;
- фолклорни представи, вярвания, митологеми за светите места;
- структурен модел на обредното действие, съпровождащо култовото място; функционалност на курбанната обредност със съвместна трапеза в общоселска среда;
- обредно общуване и комуникативни аспекти в рамките на сакрума;
- култова приемственост в сакралната топография на отделните селища;
- паралели с подобни свещени центрове, вярвания и ритуали от други региони;
- проследяване устойчивостта на светите места в етнокултурната традиция на съвремието, физическо състояние на обектите, иновации.

8. Методи и методология
За постигането на по-точни и цялостни резултати са използвани писмени извори, данни от интернет пространството, разкази на информатори. Работата на терен регистрира комбинация от класически етноложки методи: непосредствено наблюдение и описание на култовото място /разположение, маркиране, символи и пр./; подготовка на въпросник и провеждане на интервюта; метод на включеното наблюдение, чрез който се проследява по-плътно съответния културен модел. Съчетава документиране /записи, фото, аудио и видео-заснемане/ на ритуалния процес и едновременно с това участие и проследяване на взаимодействията в него. С градивна цел е използван компаративният метод, който позволява да се правят паралели между типологично сходни обекти и ритуални процеси. В изследването са отчетени индивидуалните различия на информаторите по пол, възраст, социален статус, ценз.
Теренната работа позволява да бъде събран и анализиран богат емпиричен материал. Обектите на изследване са оброчища, църкви, параклиси, манастири, аязма, пещери, както и записи на предания и легенди, свързани с името на селището или с дадена местност.

ГЛАВА ПЪРВА /12-70 с./ – Въведение в темата – извори, научни интерпретации и традиции на култовата обредност

Разработката на първа глава представлява исторически преглед, на основата на който се ситуира темата. Изложеният текст е разделен на 3 раздела.
Раздел 1. Същност и значение на сакралните топоси в духовния свят на човека
В началото е дадена теоретичната рамка на проблематиката, предпоставките за възникване на сакралните топоси, потребността и интереса към божественото, ролята на наративите за светите места в повествователния фолклор. Съхраненото за тях знание като духовни средища е основен стимулатор за утвърждаване активността и важността им в измеренията на сакралната топография. Светите места имат своя информационна проекция в реалното пространство, която продуцира собствен енергиен заряд. Могат да дадат на вярващия човек надежда, прозрение, здраве, любов, сила, вдъхновение. Като проявление на човешкото към трансцедентното, отвъдното, именно тези сакрални пространства се свързват с вярата в онази „сила”, която движи Вселената, регулира космическия ред, въздейства и върху живота на хората, присъства във всекидневното им битие. Съдбата на топоса е пряко свързана с култовия живот. Взаимно обвързани са свещеното място, сакралното време – празникът в чест на светеца покровител, реликви, ритуални действия, наративи. Композиционната обредност при култовата територия е проявление на т. нар. от Евг. Иванова „утилитарна сакралност”, вкарана в концепцията за получаване на желани форми на живот, като здраве, благополучие, плодородие за отделния индивид/ за общността. Житейската потребност може да бъде обвързана и със защита от природни или „враждебни” сили.
Структурата на мито – ритуалните действия, характерни за светите места, е проучена като неотменна част от местния празничен календар на кюстендилското население, като изграден във времето обреден модел на поведение. Налице е взаимна зависимост между социалното обединение /семейство, род, територия/ и култовото средище. Тази връзка се експлицира чрез интереса към духовното, вяра в мистичното. В този контекст е представена постановката на холандския историк и етнолог Петер Жан Магри за вярата, която е „ключът” към почитането на светите места. Вплетена в цялостния житейски цикъл на личността или групата, тя е комплекс от чувства, представи, очаквания. Мотивите, базиращи се на вярата, са различни – изцеление, душевна криза, даден обет, прошка, причастие и т.н. Валерия Фол я дефинирана и като система от образи и ритуални практики. Тя използва термина „топоси на вярата”, за които определящи са категориални, темпорални и пространствени характеристики.
В дисертационния труд са изведени класифициращи понятия като словосъчетанието култ към светеца, което съпътства текста разгърнато; святост/свещеност, не само в църковен смисъл, но и в посока нещо съкровено, интимно, съдбовно за индивида – от митологическо-фолклорната древност до християнството и новите повели на времето. Обект на внимание са тезите на немския теолог и философ Рудолф Ото, който търси същностното определение на религията в идеята за божественото, святото. Свещеното определя равносилно на „нуминозно“. Мирча Елиаде в своите интерпретации въвежда термина „йерофания” – разкриване на свещеното, натрупване, съсредоточаване на сакралност.
В случая в значението на утвърдения фразеологизъм свято/свещено пространство се отнася всяко, което е свързано с поклонничество и на което се извършват съответни религиозни процесии, жертвоприношения, пречиствания, посвещения. М. Карамихова в своя труд „Динамика на свети места и поклонничества в постсоциалистическа България” постулира идеята, че поклонението на свято място „... е комплекс от нагласи, поведения и ритуали по пътя към, от и в пространството на свещеното и трансцедентното. То е глобален феномен, в който религията и религиозните хора действат и се представят според знанията и вярванията си”.
От гледна точка на вида и съдържанието, светите центрове могат да бъдат класифицирани на: древни и нови, култови и исторически, местни и общонационални, природни забележителности. В зависимост от географското им разположение са два типа – извън селището и в очертанията му. В изследването представените свети места са от типа култови, стари и нови, с местно значение, намиращи се в селището или извън него.
Сакралната същност на култовото място е разгледана и очертана чрез ритуалното действие. В определена степен и смисъл процесът на ритуализма, нуждата от известна закономерност и ритмичност, протича открай докрай като важна, интегративна част в живота на индивида и на групата. С тази цел е изложена концепцията на Арнолд Ван Женеп, датираща от нач. на XX в., за така наречените ритуали на прехода - индивидът се отделя от всекидневното си съществуване, преминава през съответен ритуал на прехода, чрез който навлиза в лиминална фаза и така се приобщава към новия си статус. Интерпретативното обяснение на лиминалността се асоциира с хаос, безпорядък, със забрани, с наложени понякога и страдания за индивида/групата. Именно тази „граничност”, като отчетлива диференцираност на различното, конструира новия порядък. Голям защитник на теорията за лиминалните фази на граничността е и Виктор Търнър. Така при досега си със свещеното място поклонникът приема лиминално поведение по време на същинския преход, следвайки ритуалната практика на сакралното пространство, след което отново се завръща в собствената си среда. В тази комплексност между физическото и духовно състояние, при преходното си положение, човешката душевност се стреми към общение с божественото, свещеното, което по особен начин е достъпно в този момент.
Ритуалите в сакралното пространство могат да бъдат молитва, проява на прекръстване, докосване до реликви, принасяне на дарове, жертвоприношение, преспиване на свещеното място, пиене от чудодейния извор и т.н. Човек може да се поклони, да демонстрира смиреност, религиозна отдаденост навсякъде като място и време, но ако не изпълни ритуалните правила, които генерират и структурират обредната среда, то желаното остава непостижимо. Значим акцент на култовото място е прагматичният елемент. Висшата „сила”, в чието съществуване се вярва, е непозната, невидима, но се идентифицира по резултатите от своето проявление, по практическия си ефект върху живота на хората. За даден регион често има едно или повече окултни пространства, където се вярва, че витае енергийна сила, че е станало някога там чудо и се очаква да се прояви отново. Подобни са често срещани на територията на Кюстендилско.
В много случаи центърът на свещеното пространство с активно поддържане на култ може да има своя етиология, да е обвързан с чудодейно предание, които обясняват произхода му и почитането на култа. Създадената митологема се характеризира с топонимичност; персонажен герой с гранична, необяснима сила; фантастичен мотив. Така мястото не просто присъства в пространството, а придобива значимост на свято, сакрално, на което е възможен контакт със свръхестественото, с Бога, тъй като паметта помни станалото някога чудо. В изследването са включени примерни модели за чудодейно проявление /изцеление, спасение/.

Раздел 2. Теоретични модели и концепции за семантичните измерения и специфики на топосите „оброк“ и „аязмо“
Тази част от труда е посветена на генеалогията на оброчната система. Направен е опит да се проследи процесът на нейното зараждане, от кога са оброчищата, в кой исторически момент да търсим техните корени и обредното им почитане. В тази връзка определен кръг писмени извори оставят ценни исторически податки и описания по разглежданата тематика, допринасят за разбиране на причинно-следствената връзка в преплитането на древност и съвременност. Например Климент Охридски в „Похвала за нашия блажен отец и славянски учител Кирил Философ” споменава за унищожаване на оброчище /маркирано с дърво/; старобългарският разказ от X в. „Чудо на Св. Георги с българина” позволява да се черпи информация за опитите на изкореняване на езическата култура, на жертвоприношенията; в своята „История на българите” Константин Иречек включва откъс от средновековен текст от XIV в., който дава сведения за съществуването на оброчни култови места и извършване на жертвоприношения.
Старо сведение за оброчен кръст е рисунката на немския пътешественик Мартин Грюневег, от 1582 г. От същата година е датиран и оброчният кръст от гр. Вълчедръм /Монтанско/, в местност „Кюнина чука”, открит и заснет от Т. Герасимов през 1962 г. На базата на разчетения надпис, авторът го отнася към XVI в. и е посветен на Св. Кирил и Юлита /15 юли/. Като оброчен, В. Мутафов определя и кръста от рисунката на капитан Шад от 1740 г. В ръкописа на граф Луиджи Марсили от 1678 г. се споменава за оброчна култова обредност в неуточнено пловдивско павликянско село.
В труда се проследяват научни историко-етнологични разработки и анализи по темата и от края на XIX в. до този момент, класификационни подходи на различни авторитети, краеведски проучвания и описания, които оказват влияние и определят посоката за изследване. В духа на своето време, Д. Маринов обръща внимание на заклинанията като основен ритуален похват за прогонване на „злите духове” и умилостивяването. Обредните изпълнения разделя на две категории – общи и частни. Според функционалната им насоченост, общите свързва с топонимите – оброк, запис, подкръст за предпазване на селското землище и сбор – за здраве на хората от селището. Към личните празненства отнася служба/курбан на задругата, семейството, индивида и оброк – за пазене на имота. Според народната вяра интерпретира оброците като акт на езическо жертвоприношение в „християнска одежда”.
За Кюстендилско с приносен характер по темата е творчеството на бележития български учен Й. Захариев. Изчерпателно издирва, съхранява, обработва и систематизира фактите, като се стреми да изложи събраната емпирика в нейния максимално автентичен и достоверен вид. В обемистите си трудове „Кюстендилското Краище” /1918 г./, „Каменица” /1935 г./, „Пиянец” /1949 г./, „Кюстендилската котловина” /1963 г./ авторът описва география, история и типологизация на селищата, поминък, старини, както и местоположение и наименование на оброчища, свети води.
В края на 70-те години на XX в. Националният институт за паметниците на културата стартира мащабни теренни проучвания на недвижими археологически паметници в различни краища на страната с цел създаване на Държавен регистър. Много археолози локализират и документират и редица оброчни места и техните маркери. Едно от ранните проучвания е на Рафаил Попов във Врачанския край. Районите на Плевенско и Пернишко изследва Димитрина Митова-Джонова. В Пернишка област Василка Паунова регистрира и три оброчища, посветени на Св. Спас. За територията на Кюстендилски регион са посочени Венета Генадиева и Стефан Чохаджиев. През 2004 г. Коста Хаджиев - епиграф, Марлена Кръстева - археолог, Андрей Тонев – нумизмат, по време на теренни обходи в западната периферия на област Мраката – историко-географска територия, разположена на три общини Радомир, Ковачевци и Земен, регистрират и следи на култови обекти – две оброчища, посветени на Св. Георги и Св. Спас, и аязмо. Петър Петров концентрира вниманието си върху възникването и особеностите на типа кръговидни оброчни паметници от Западна България, в 59 селища от района на Годеч.
Съществена роля за съхранението, описанието и картирането на оброчната традиция има изкуствоведското изследване на Иван Енчев-Видю „Български народен кръст”. Неговите рисунки /акварел и туш/, фотографии, скици на надгробни и оброчни кръстове, са изключително важни, особено за места на които липсват следи от сакралното маркиране на култовото средище. Монографията на Ива Любенова „И гробовете умират” е посветена на мемориалната каменна пластика, в периода на Късното средновековие и Възраждане. От гледна точка на функционални и семантични особености, паметниците са групирани на надгробни, гробищни и оброчни /от типа кръстовидни и равнораменни/. Популярни и ценни с богатия масив от данни за технологичните и стилови особености на мемориалното оброчно изкустно са публикациите на В. Мутафов. Генеалогията на оброчната система той разглежда като отглас от древния езически култ към природата, мястото на оброчищата в българската обредна празничност, форми, наименование, сакрално пространство, класификации. Бони Петрунова, Валери Григоров и Надя Манолова-Николова провеждат археолого – етноложко изследване на оброчни кръстове, късносредновековни и възрожденски църкви и др. в Западна България, конкретно Годечко, Драгоманско и Трънско. Авторката на монографията „Светилища, разделени с граница” Зденка Тодорова издирва и проучва български светини /църкви, параклиси, манастири, оброчища, оброчни кръстове, „миросани дървета” и др./ от двете страни на българо - сръбската граница в търсене на общите исторически връзки и типологично сходните паралели. Миглена Петкова дългогодишно се занимава с оброчната система и нейното проявление в селищната общност. Резултатите от теренната работа, изводите от направените анализи и типологизации Петкова публикува в редица научни издания, цитирани в дисертацията. Сретен Игов пише за проявлението на „Оброчните кръстове – култово знамение” на територията на Димитровградския край и др.
Посоченият преглед на научни публикации със сигурност не се изчерпва само с цитираните имена, но илюстрира факта, че комплексните проучвания и интерпретации предлагат ценна информация за сакралната топография на даден район, за процеса на сакрализация на конкретното място, съдържат фактология, достигат до исторически пластове с култов живот, преосмислян според традицията на времето до днес.

Раздел 3. Теоретични модели и концепции за семантичните измерения и специфики на топосите „оброк“ и „аязмо“
Тази част от текста се занимава с културната матрица на оброчната система и аязмата – техните регионални специфики на функциониране, по които да се търси различното и конкретното в изследваните райони. Наименованието „оброк” има двузначна семантика. От гледна точка на сакралния аспект това е обещание, дар, жертвен ритуал в системата на българските календарни обреди, посветен на Богородица, Христос или християнски светец – изместващи митичния дух-покровител на дадена местност. В известен смисъл се използва и като обозначаващо понятие за самото оброчно място.
По-разпространени варианти, проецирани в наименования и свързани с основния топос „оброк” са: оброчище; черковище; кръст; подкръст; запис; камик; църквище; манастир; параклис; черква; масло /вероятно се свързва с обреда „маслосвет”/; курбан; курбанище; соборище; по името на светец, на чийто празник се извършват оброчните ритуали или по народното наименование на самия празник; названия, свързани с лични имена/родове, които поддържат или в чиито имоти са конкретни оброчища и пр.
Позицията на оброчния паметник в териториалната структура на населеното място е различна, в зависимост от еко-типа на селището /планинско, полупланинско или равнинно/ и обредната конкретика на случая. По традиция оброкът се намира в обитаемата част на самото селище или в землището му, за да пази усвоеното от човека културно пространство, преобразено от елемент на природата в сакрализирана територия, за да осигурява здраве и благополучие на хора и животни. Много от оброчните топоси са ситуирани до руини от предходни епохи, в близост до скали, пещери, на кръстопът, до водоизточник, до вековно дърво или група дървета, религиозно почитани.
Оброкът в култовото пространство се маркира със съответен знак за святост – голям камък, каменен или дървен кръст, каменни плочи, колони, параклиси. Техниката на украса е графична – с помощта на вдлъбнати линии, пластична – оформянето на релефни елементи и смесване на двата типа. Физическата структура на камъка е от местна скала, най-често пясъчник, гранит и др. Повечето от кръстовете са правени на място от каменоделци, съгласно местната традиция, уменията и художествените похвати на майсторите. Свързан с култа към Св. Иван Рилски, изключително впечатляващ с размерите си /височина 2, 60 м и ширина на раменете 2,10 м/ е оброчният кръст от с. Ветрен /Пиянец/. Местността се казва „Кръстати камик“ в Дамянска махала, в източната част на Осоговието.
В зависимост от материала и формата Мутафов разграничава няколко вида оброчни паметници: необработени каменни ядра /често с изрязан върху тях кръстен знак/ или неправилно оформени плочи, някои от които отнесени към XVIII – XIX в.; различни по големина дървени кръстове, характерни за Югозападна България и Родопите, датирани към първата половина на XX в.; каменни правоъгълни плочи с кръстни знаци, някои със символи и надписи, разпространени в Западна и Средна Северна България, датирани от XIX в.; разнообразни по форма и големина каменни кръстове, датирани от XVI до средата на XX в.; параклиси /тухлени или каменни постройки, срещат се и дървени/ в района на Южна България и най-вече в Странджа, Родопите, Рила, Пирин за периода от XVIII до 40- те г. на XX в. Първопричината за извайването на различните знаци, символи, фолклорни мотиви, библейски персонажи /ангели, серафими, херувими/, надписи, гравирани върху оброчните паметници, не е художествена орнаментика, а закодирана семантика. Декорираните оброчни пластики представляват апотропеен символ, често свързан с култа към слънцето, вид заклинание за здраве, благоденствие, за прогонване на зловредни въздействия. Наред с изобразяваните соларни знаци, флорални и геометрични орнаменти, основен елемент от декорацията е присъствието на кръстното изображение в различни варианти – както самата форма на кръста така и гравирана върху камъка. Допълнителен пластичен мотив в кръстния силует е „букелът” /ябълка/, поставян по горното и по страничните рамена. На семантично ниво, ябълката в християнския свят е прототип на първородния грях и на изкуплението. Народното знание осмисля плода като образец на плодородие, плодовитост, здраве, любов, мъдрост, като знак на спасението.
В типологичен план оброчно-ритуалните действия могат се делят в две групи по линията обществени/семейни. Едната включва общоселските оброчни места, чийто субект на изпълнение на обредните действия е колективът, цялата селска общност. Във втория случай обредността се съпреживява от отделното семейство, фамилията, рода и се осъществява като място и организация на отделния дом. Наред с предложеното деление оброчищата могат да бъдат обозначавани и в по-конкретен категориален обхват: фамилни култови обекти /предпазват имота на семейството и неговите членове/; родови /фамилиите от един род/; групови /фамилии от различни родове в селището/; общоселски /на всички родове в селището/; междуселси /граничещи със землищата на няколко селища/. В зависимост както от типа на селищната пространствена организация, така и от самата аграрна собственост, са възможни преходни вариации – преобразуване на груповите култови обекти в междуселски, фамилни в групови и т.н. Следването на тази категориална закономерност обяснява факта, че водеща своеобразна характеристика за оброците е главно териториалният принцип. В проучваните селища от Кюстендилски регион повечето от оброчищата са махленски, общоселски и междуселищни. Редки са случаите в които определящ е родовият фактор.
С оглед усвояването и възпроизвеждането на сакралната същност на топоса, определящи са неговите функции: предпазваща – продуцира създаването на прилежаща сакрална защитна зона около култовия обект; апотропейна – ритуална, въплъщава идеята за свещено пространство; регулираща – въздейства върху „общуването” с природата за защита от стихийни бедствия, за осигуряване на здраве, плодородие, за зареждане с вяра и положителна емоционалност; комуникативна – постига се по-широк социален контакт; интегративна – генерира чувство за принадлежност и самоидентификация с колектива. Статутът на действие на функциите не предполага степенуване. Значимостта им се определя от конкретния повод, разгърнат в определен ден, с конкретни обредни действия, участници и пр. Така структурираната и генерираща природа на ритуала има за резултат осъществяването на комуникативен акт, т.е. контакт със свръхестественото, граничното отвъд времепространството и получаването на комуникант-резултат, т.е. реализиране на потребността на индивида/социума.
Според народната традиция оброчната практика се отличава и със специфичен мотив за измолване на защита от суша, градушки, наводнения, пожари и др. Това измерение, важно за поминъка на селищната общност, за земеделската дейност, маркира времето за почитане на оброците. Най-често се свързва с пролетно – летния период или есенните празници, когато опасността от природните бедствия е най-голяма.
Култовият акт се оформя от жертвената практика. В дисертационния труд е разгледан смисълът на кръвната жертвена практика и сакралният характер на общата празнична трапеза. Жертвоприношението е добре засвидетелствано в народната ни традиция като важен емблематичен и устойчив обреден елемент. Осмисля се като вид свещенодействие, вид „обредна гощавка” за показно изразяване на молба/ благодарност към трансцедентното. По структура и символика е безкръвно и кръвно. При безкръвното символично се принасят обредни хлябове, вино, плодове, зеленчуци. Кръвната жертва, повсеместно е известна като курбан – вричане на животно с молитва за здраве на хора, добитък, за берекет, благополучие в личен и повсеместен план, за предпазване от природни стихии. Жертването като „комуникация” между профанния и сакралния свят се вписва както в сферата на личното, така и в колективното измерение. Представлява ритуален модел на честване, проявяван на различни нива в социалната структура.
Ася Попова регистрира и анализира изпълняваните курбани, от една страна по линия на жертводарителя, инициатора на обредното действие /мъже или жени/ и жертвополучателя /духове на предци, светци/. От друга страна структурира комплексно курбана в две направления, относно дарствените практики: хоризонтално /профанно/, свързано с вътрешносоциалната среда и вертикално направление /жертвено/, насочено към света на божественото. Формата на дарственото проявление се отличава от обикновения дар именно по обекта на ритуална почит – предназначен е не към човека, а е дар към Бога и светците. Жертвата може да бъде омилостивителна, изкупителна, благодарствена, предпазваща, пречистваща.
Всяко семейство, род, селище може да има един или няколко светци-покровители. Даващите курбан, под една или друга форма, са с ясната нагласа и убеденост в правилния ритуален модел. Доминацията на общоселските празненства са колективните курбани. Основни протагонисти на всеки жертвен обред са: жертвополучатели – божества, светци и др. трансцедентни сили в качеството им на защитници/врагове, покровители/ вредители; жертводарители – индивиди или групи; жрец – свещеник, агнатен или по-рядко когнатен старейшина; изпълнители – колячи, готвачи и др. помощници; жертва – кръвна/безкръвна; благополучатели – всички сътрапезници на колективната обредна гощавка. Д. Маринов фокусира етноложкия си интерес върху три основни елемента, структуриращи семантичното поле на народния жертвен дарителски цикъл: жертвата – дар, обредни хлябове, кадене. Насочеността на курбанното действие се характеризира с пространствена фиксираност и календарна локализация. Ритуалът изисква с кръвта да се напръска оброчният знак, за да бъде чута молитвата и жертвата „да е приятна на Бога”. За курбана се избират определени видове домашни, здрави животни без видими белези като слепота, недъг, слабо телосложение и др. Предпочитанията са към овца или овен, агне, теле, по-рядко вол. Кулинарното приготвяне на месото е варен курбан, който се консумира съвместно. Всеки трябва да хапне, за да бъде здрав и имотен през годината. В рамките на празника трапезата се съпътства от богослужение, молитва, прекадяване или поръсване със светена вода, което се осъществява от старейшината на рода или от свещеник. Присъствието на хляба на обредната трапеза е задължително като символ на плодородието и вид безкръвно жертводарение. Семантичната характеристика и връзката на хляба с обреда се проследяват в технологията на замесването, наричането и функционирането – вдигане, разчупване, раздаване за здраве, благополучие, благодарност, придружени с благословии като вид вербална магичност. Материалното се преобразува в сакрално, чрез подредената ритуалност и мисловната енергия. Именно чрез формите на ритуалното и празничното, на вербално и емоционално равнище се заличава „отдалечеността” в общуването на отделните групи и се изживява обединение на социалните отношения и символно контактуване с божественото в рамките на жертвоприношението-курбана. Характерно ритуално блюдо е и коливото /варено подсладено жито/. Преминало през силата на водата и огъня, и набъбнало, то символизира изобилие и благополучие. Кръвна жертва се обещава за определен период от време или всяка година на конкретна дата и когато се прекъсне курбанното изпълнение се вярва, че следва нещастие.
Да се нарече курбан е не просто въпрос на материализирано действие, пасивен структурен елемент в обредните практики на родствената, селищната или конфесионалната група, а вид ритуално приношение за близост с граничното в очакване на необходима помощ, свръх човешките сили и възможности. Водещият акцент, който налага правилата е вярата в силата на жертвоприношението като общоприета обредност при нужда за спасение, за благодарност.
По нататък в изследването се разглежда закономерността и функционирането на курбанната обредност конкретно в региона на Кюстендилско. Изложените анализи са опит да се тълкува комбинацията от оброчна и църковна празничност, да се проследи картината на днешното обричане на курбан. В редица случаи датата на храмовия празник съвпада със службата на оброка. Според народните мирогледни представи в провеждането на общоселската/махленската служба участва само местното население, което обживява святото място. Израз на повишена знаковост е курбанът, докато водосветът не е задължителен народностен белег на обреда. Храмовият патронен празник е за всички, дошли да се черкуват и да запалят свещ за здраве, курбанът не е задължителен. Често събитието прераства в селски сбор, на който могат да присъстват и гости от други места. Ако той се падне в деня на оброка, до обяд се организира службата, а след това започва съборът. През годините по-устойчива се оказва позицията на храмовия селищен празник.
Обект на внимание от страна на автора е и аязмото със здравеносното си въздействие. Целта на тази част от дисертацията е да се представи в дълбочина и прецизност символната характеристика на светата вода, култът към семантичните й измерения. Благотворното влияние на изворната вода е познато през всички исторически етапи от еволюцията на човешката цивилизация. От незапомнени времена тя се характеризира с необикновеност и свръхестественост. Свещеният извор е наричан аязмо, язмо. Етимологията на думата е от гръцки произход и означава „осветен предмет”, света вода, която извира край култов обект и следователно съдържа концепцията за свещеност и целебност. По своята същност някои аязма се утвърждават и почитат в миналото като стари оброчища. В класическия случай лековитата вода е припозната под формата на чешма, кладенец, извор, ситуирани в постройка, в пещера, на открито, до вековно дърво. Обикновено святото място е в тясна зависимост от съновидения като „знаци на ирационално ниво”, от наличието на култови постройки, легендарни предания, необикновени случки от гледна точка на характерните показатели за сакралност – божественото проявление и целебното, пречистващо действие на водата. Чудодейните й свойства се проявяват различно – при бездетни, психично болни, глухи, рани по тялото и др., но най-често лекува очи.
В етнологичната ни литература комплексът от теми за обредните прояви на водата, за силата на лечебните и свещени извори, за принасянето на дарове на водоизточниците, преданията и легендите, е фокусиран и проблематизиран от редица изследователи, като Димитър Маринов, Михаил Арнаудов, Стою Шишков, Иваничка Георгиева, Валерия Фол, Йорданка Манкова, Светлозара Колева и др. Техните интерпретационни модели за обяснение, ценни в научно-изследователско и методологическо отношение, засягат функционалната й насоченост в светлината на нейната сакрална проекция и благотворна сила.
Включен в обредно-магическото изпълнение, водоизточникът загубва утилитарните си функции и става сакрален център, а водата обект на култова почит и главна обредна цел. Лечебният ритуал се състои в плискане на лицето и пиене, съчетани с искрена молитва. От водата може да се вземе и за вкъщи. Обреден вариант за изцеление е преспиването на болни в близост до лековити извори. Хората спазват и древната ритуална универсалия да пускат монети в аязмото, връзват се конци, оставят се дрехи, кърпи и др. дарове. Накрая се прекръства и се тръгва без да се обръща назад, за да не се „върне” здравословния или социален проблем на личността. Оставеното не се взима от друг, за да не „вземе” болестта. Дарените вещи могат да бъдат събирани само от определен човек, наричан „епитроп”/„висия”, който се грижи за обекта и отнася даренията в черква. На места се извършва водосвет, курбан, носят се обредни пити и се раздават за здраве. В определена степен смисълът на тази структурообразуваща обредност се свързва с фолклорно-митологичната представа за умилостивяване на „стопанин-сайбия”, обитател, господар, пазител на водата.
Изводи към първа глава: Проследяването и представянето на съществените компоненти на развитие на сакралните центрове от типа оброци и лековити извори, потвърждава тяхната роля на средища за святост и чудотворство, за просперитет и изцеление.
Създаването, оформянето, ситуирането и почитането на такива места са в директна съотносимост със съдържанието и значението на обредното действие, потребено и валидено за съответния регион, за конкретната селищна територия. Смисловото разбиране за „свещеното” присъства в наследените културни модели като пиене, поръсване със света вода, даване на курбан, оставяне на дарове на святото място и др. Динамиката на сакралното пространство, относно маркировка, култове, празничност, очертава два времеви пласта – минало и съвремие.
Емпиричният материал сочи, че тези „безмълвни” светини оставят дълга историческа следа във времевото пространство, протичат със свой енергиен ритъм и закономерност. Макар не винаги да са разбирани и възприемани от съвременния модерен човек, древните култови традиции са част от генеалогията на човешкото развитие.
Направените изводи изцяло се отнасят и до изследвания в настоящия дисертационен труд Кюстендилски регион.

ГЛАВА ВТОРА /71-210 с./ – Сакрални места в Кюстендилско
В тази глава основен акцент са локалните особености на оброците и аязмата в Кюстендилско, свързани с маркировка, символика, функционалност, изпълнявана обредност, трансформация. Въведена е цялата фактология от прочетеното, видяното и чутото на терен. Главата е разделена на 4 раздела.

Раздел 1. Кюстендилско Краище
Представя в азбучен ред селищата от Кюстендилското Краище. То се състои от 25 села. От тях в 9 са регистрирани 18 оброчни места и 5 аязма.
Раздел 2. Каменица
Представя в азбучен ред селищата от Каменица. Регионът обхваща 27 селища. В 23 от тях са локализирани 34 оброчни места, 19 оброчни паметника и 7 аязма.
Раздел 3. Пиянец
Представя в азбучен ред селищата от Пиянец. Към областта принадлежат 26 селища. В 23 от тях са локализирани 45 оброчни места, 13 оброчни паметника и 7 аязма.
Раздел 4. Кюстендилската Котловина
Представя в азбучен ред селищата от Кюстендилската Котловина. В нея са разположени 44 населени места. В 31 от тях има данни за 53 оброчни места, 23 оброчни паметника и 21 свети води.

На основата на изложения материал са направени някои изводи. В известна степен оброците са ориентир за разместванията на отделните поселища. Те са знак за усвоено културно пространство. В Кюстендилски регион са организирани на териториален принцип. Поддържани са от махали или селския колектив. Ярка е приемствената култова връзка оброк – църква и обратно, запазено оброчище с построен до него храм или издигнато върху руини на старо цръквище. Понякога изграждането му се обяснява с наличието на аязмо, чудодеен разказ, съновидение. Целта на поставянето е защита на землището от природните стихии, плодородие по нивите, здраве на хората, предпазване на животните от болести. Такъв е о. „Св. Георги“ в с. Мазарачево. Курбанът е наричан за здраве на животните, на стоката. В с. Горна Брестница до 1956 г. се давало курбан на Илинден за приплод на стоката.
В някои случаи писмената информация и данните, събрани на терен, се оказват недостатъчни, за да се проследи точното възникване и функциониране на визираните култови обекти. Независимо, че паметта не е съхранена, събраната информация позволява комплексно представяне на светите места като оброци и аязма. На въпроса от кога и защо на деня са почитани, най-често следва отговор „от незапомнени времена стоят тука“. Това обяснение несъмнено показва значимата роля на миналото за селищното общество, пазената народна традиция.
В проучваните села от 4-те историко-географски области на Кюстендил присъства конкретика, относно етимологията на селищните имена. Стари записи в османските регистри дават възможност за идентификация на селата. През отделни исторически епохи те променят местоположението си поради ред причини – увеличаване броя на населението, по-добри условия на живот, чумни епидемии, преселвания, османски насилия. Много от селата са стари средновековни селища. Землищата на повечето от тях са голями. Срещат се и малки, неплодородни. Обхвата на селското землище и стопанското му усвояване, както и разселванията са от значение за динамиката и развитието на оброчната система, за територията на сакралната зона.
На базата на многообразието от форми и декорация, оброчните мемориални пластики могат да бъдат класифицирани в две категории. Такива от края на XIX в. – тип латински, малтийски, с трапецовидни и правоъгълни рамене, с пластични изображения. Към втората група се отнасят оброчни паметници от началото на XX в. – състоят се от постамент и върху него кръст, мраморни плочи, малки дървени параклисчета, дървени кръстове.
Характерна ритуална проява за социума е колективната курбанна празничност. Изразен е култът към Св. Илия, Св. Спас, Св. Троица, Св. Георги, Св. Иван Рилски, Св. Богородица, Св. Димитър, Св. Петър, Св. Петка. Светците-покровители, на които се принасят жертводарения, се явяват, един вид, застъпници пред висшата сила на Вселената.
Разпространението на свети води в Кюстендилски регион е доказателство за вярата на местното население в здравеносната сила на изворите. Векове наред те са онзи сакрален акт, в който чрез видимото – ритуалното измиване, се достига до невидимото – преминава се отвъд границата на материята и се търси свръхестественото.
Условно светите води могат да бъдат групирани в зависимост от: ритуалните практики; местонамирането им – в землището, в селото, на открито, в пещера, до вековно дърво, в параклис; вида – извор, чешма, кладенче; времето за посещение – в произволен ден или на конкретна дата от празничния календар. При аязмата, на територията на Кюстендилско, изпълняваните ритуални практики показват известно локално разнообразие. Най-честите действия са хвърлянето на монети, връзването на конци от дрехата на болния. Някъде се палят свещи. Носят се също цветя, дарове, питки като безкръвно жертвоприношение. По-рядко се прави курбан. В основата на цялата тази обредност е заложена идеята за получаване на най-желания божи дар – здраве.
Съществуват и селища, в които аязмата са замърсени, загубили магическото си лечебно въздействие. В качеството на критерии, водещи показатели в тази насока могат да бъдат: съвременните нагласи и представи, загубата на вяра в силата на водата, атеистичните възгледи на част от хората, пресъхване и изчезване на извора, поради изменения на терена – прокарване на пътища, изсичане на гори и др., отдалеченост от населеното място, което води и до затруднено поддържане на водоизточника, обезлюдяването на селата. Обречени на забрава например са светите води в с. Лозно, Радловци, Ръсово, Слокощица и др. От друга страна жива памет могат да бъдат многото местности с наименование „Света вода“ в отделните селища и техните землища.
За светите места съществува неписана строга забрана за посегателства върху тях. Жизнена е и вярата, че присвояването на материална вещ от сакралното пространство, също е светотатство и е „наказуемо“.
Може да се заключи, че откроената специфика е интересна и нейното изследване заслужава да бъде продължавано.

ГЛАВА ТРЕТА /212-245 с./ – Сакралната топография в районите на Бобошево, Невестино, Кочериново, Рила, Рилски манастир – локална идентичност на оброчната система и аязмата в отделни селища
Емблематичен пример по темата за култова селищна традиция за цял район е Бобошевско. В границите на проучения географски ареал от 11 селища е локализирано присъствие на 40 култови места, 20 оброчни паметника, 8 свети води и множество църкви и параклиси. Главата е разделена на два раздела.

Раздел 1. Обхваща Бобошевски район – гр. Бобошево и съседни на него селища – Вуково, Доброво и Скрино.
Раздел 2. Към него са включени селища от Невестинска община /с. Долна Козница, Мърводол и Пастух/, Кочериновска /с. Фролош и Църварица/, гр.Рила, Рилският манастир.
Представена е компонентната структура на светите места /многото църкви, параклиси, оброчни кръстове, аязма/ и ролята им на организиращи ядра на селищното пространство.
В Бобошевски район повечето свети места са маркирани с параклиси, издигнати върху стари църкви. Срещат се и каменни кръстове, вековни дървета, малки параклисчета. Принципът на организиране на култовите места и тук е териториален, в зависимост от пространствената организация на района, както и от аграрната собственост, която в началото на XX в. е дребна, разпокъсана.
Почитани светци са Св. Илия, Св. Георги, Св. Богородица, Св. Петър и Павел, Св. Архангел Михаил, Св. Спас, Св. Петка, Св. Никола. Цялостната организация по празника и приготвянето на курбана с обредна трапеза в чест на светеца, има своя приобщаващ ефект за поддържане, наслагване на междуличностни отношения. На фона на общоселското участие значимо е и това на роднини, приятели, бивши жители на селището или техни наследници, често провокирани за връщане към корените в деня на празника.
Популярен в югозападните български земи е култът към Преподобни Иван Рилски. Редица пещери, местности, оброци, параклиси, църкви, извори, взаимосвързани със светеца приживе или с неговите мощи, придобиват особена сакралност и магичност.
Възможните причини за изобилието и многообразието на култови обекти като оброчища, параклиси, църкви в Бобошевския район може да се търсят в няколко насоки, едната от които е удобното географско и стратегическо разположение. През района преминават важни пътни артерии, още от Античността, запазили значението си и през Средновековието. Такъв е пътят Пауталия – Бобошево – Скаптопара, трасиран по левия бряг на р. Струма, минаващ през селищата Невестино, Пастух /Житомиск/, Скрино и Бобошево, както и през Скринския пролом. Следи от този път са открити при Бобошево и в пролома на Струма, северозападно от с. Вуково. Засвидетелстван е и път от Скаптопара, на запад от Бобошево през Фролош за Пауталия. Като възможни аргументи е уместно да се посочат специалният статут на бобошевските села през османския период, икономическият просперитет, вярата, съхранените традиции и не на последно място духовната потребност.
Такива светини притежават във висока степен особена харизма и потенциал за локална идентичност, съхранена културна памет, вяра, очаквания, благодарност за желан резултат, стремеж към душевен мир и хармония. Възможностите на днешните модерни комуникации определено допринасят за разпространението и усвояването на знания за светите места, повишават интерес към религиозното като духовно преживяване, контрастно на обикновеното всекидневие.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ /246-257 с./
Заключението съдържа основните изводи, достигнати в хода на работата. Конкретното проучване на отделните селища отчетливо илюстрира наситеното присъствие на култови обекти, динамиката в усвояването на свещеното пространство. Те са осмисляни като сакрални точки, разпръснати по изконните териториални граници, с цел обезпечаване сигурността на селището. Имат особено значение в религиозния живот на местните хора – там се правят курбани за здраве и берекет, молебени за дъжд и плодородие, палят се свещи, оставят се дарове. Като цяло са проучени 114 селища в Кюстендилски регион. Локализирани са 188 оброчни места, 75 оброчни паметника и 50 свети води. Регистрирани са 219 курбана, 79 служби, 38 събора. На места са провеждани родови срещи, войнишки служби. Това са значими общоселски събития, които в известен смисъл очертават връзката с рода, селото и споделената памет за миналото.
В цялостен аспект и оброчната система, и светите води споделят общобългарски особености на битуване и функциониране. Същевременно притежават и ясни регионални характеристики, породени от местната традиция и вяра, поминък на населението, природно-географски условия, култова приемственост.
В хода на работата е изготвен подробен анализ на оброчната система и топоса „аязмо“, включващ времева и пространствена локализация, сакрална проекция, структура на обреда, съпътстващ култовото място, функционалност на курбанната проява със съвместна трапеза, приемственост. На основата на компаративния метод са представени културно-исторически комплекси, обредни модели, характерни за съседни райони.
Оброците най-активно се създават или възобновяват в границите на традиционното село – вътре в очертанията на социума или в землището. При сакрализираното пространство съществува ярка култова приемственост. Мотивите за издигането на оброчния паметник могат да бъдат свързани със съновидение, станало чудо, знамение, преживяно нещастие, намиране на свещен предмет и др..
В зависимост от формата, вида и материала са обособени няколко типа оброчни паметници.
Каменни кръстове: Засвидетелствани са в Котловината и Пиянец. Камъкът е пясъчник. Използваната от майсторите техника е графична и смесена. Повечето са с трапецовидни/ правоъгълни рамене, малтийски кръст, латински. Украсата върху лицевата страна е представена от опростени кръстни изображения, вписана в кръг розета, определяна като слънчев символ, стилизиран кръст „детелина“, пластично оформени букели отстрани на раменете, врязана линия /единична или двойна/, очертаваща силуета на кръста. Отделни образци се отличават и с по-сложни композиции, с надписи. Срещат се и съвременни мраморни кръстове Подобни по форма и украса на кюстендилските са двата каменни кръста в кочериновските села Фролош /о. „Св. Илия“/ и Цървище /о. „Св. Богородица“/, които са без букели и врязана линия по края. Цървишкият няма и украса, а фролошкият е с композиция от два малтийски кръста. От регистрираните оброчни кръстове в Кюстендилски регион няма присъствие на кръговидни /характерни за Западна България/ и стволести /в Софийско/, с изключение на о. „Св. Джерман“ в с. Жабокрът.
Знак за сакралност са каменни плочи, с каквито са маркирани о. „Св. Спас“ в с. Лозно и о. „Св. Атанас“ /мраморна/ в с. Таваличево.
Малки дървени параклисчета, повдигнати от земята са знакова проекция в някои села от Котловината и Каменица, описани в дисертационния труд. Дървени кръстове се срещат предимно в Каменица. Вековни дървета са характерни за всеки от районите. Най-често са дъбове, наричани „свети“, „берекерници“, „кръстати“. Представляват символ на връзката с езичеството.
Има и такива с присъствие на няколко елемента: о. в м. „Кръсто-блато“ в с. Ветрен – вековно дърво, каменен кръст и купел за кръщение, о. „Св. Спас“ в с. Църварица /Пиянец/ - каменни кръст, купел и паница; о. „Св. Богородица“ в с. Горна Гращица – два каменни кръста и аязмо с параклис, о. „Св. Спас“ в Раненци /дървен кръст, дялан камък и база за колона/ и др.
Голяма част от паметниците в редица кюстендилски села са унищожени и данните за обектите са оскъдни. Независимо, че нямат знак за святост, населението ги свързва с предания, със загадъчност и чудеса, с някогашни светилища и не подлага на съмнения тяхната истинност и сакрална функция.
Може да се заключи, че присъствието и формата на оброчния знак са подчинени на определени закономерности, свързани с култовата приемственост в селището, географските му особености, намирането на материал за изработка, местната традиция, наличието на майстори-каменоделци и техните умения, културната потребност на жителите, отношението към миналото, икономическият фактор. С разнообразие се отличава Котловината. Тя се характеризира с благоприятни географски, климатични и хидрографски дадености, плодородна почва. Разпростира се на голяма територия, през която текат реките Струма, Драговищица, Бистрица, Банщица, Новоселска. Неслучайно са почитани и 21 аязма. Повечето села са купни. Разположени са недалеч от гр. Кюстендил, което влияе на техния бит и култура. В трудно достъпните планински райони на Краището, Каменица и Пиянец селата са разпръснати, махалите отдалечени и повечето оброчни места са маркирани с дърво или дървен кръст/ малко дървено параклисче. В случаите, където няма знаци, повечето са унищожени във времето. В стремежа си да запазят сакралния паметник някъде местните жители осъвременяват оброчния знак. Такъв е кръстът, направен от палешници и поставен на стар дъб при о. „Св. Илия“ в с. Фролош, по-нов е о. „Св. Петър и Павел“ в с. Цървище, о. в с. Неделкова Гращица в м. Соборището и др. За разлика от кюстендилските оброчни каменни или дървени кръстове, плочи, камък, дърво в Бобошевско преобладават параклисите. Някои места са белязани и със съвременни постаменти с кръст отгоре или иконостасчета, повдигнати от земята. Дървените параклисчета в Кочериновска община са сходни с кюстендилските.
Наблюдаваните култови обекти са посветени на определени християнски светци, които ако бъдат почитани, покровителстват и пазят вярващите миряни и тяхната територия от беди и природни неблагополучия. Продължава да бъде жива народната вяра в чудодейната им сила, а почитта към тях изисква и строга забрана за посегателство върху свещеното място и всичко около него – дървета, вода, кръст, камък. Много често името на светеца дава названието на местността. В отделните селища е изразен култът към Св. Иван Рилски, Св. Илия, Св. Георги, Св. Богородица, Св. Петър и Павел, Св. Димитър, Св. Архангел Михаил, Св. Спас, Св. Петка. В зависимост от функциите на светците, населението извършвало ритуали за измолване на плодородие и защита на нивите от природните стихии, за предпазване от болести и за здраве, за закрила на животните, на дома.
В деня на светеца, службата се организира след обяд. Колективната курбанна празничност е съпътствана от освещаване и прекадяване на храната и общата трапеза, водосвет, палене на свещи, изричане на молитви и благословии. Населението се събира най-често при оброка, местната църква или в училищния двор. В обредното празненство се открояват три момента: даване на кръвна жертва, приготвяне на обредни хлябове и коливо, и освещаване. В някои села като Ваксево и Смоличано /Пиянец/ не се вари жито. Жертвеното животно вол /в по-старо време/ или овца се закупува с общи средства. Заколва се с благословията на най-възрастния човек в селото. Свещеник освещава общата трапеза, отделно котлите с курбана, пшениците. В миналото трапезата се реди на земята, всеки род и махала има свое място. Някъде са запазени и камъни, на които сядали фамилиите като например каменните плочи при църквата „Св. Никола“ в с. Жиленци. В с. Тишаново и Църварица например при съвместната трапеза се наблюдава деление на мъже и жени. В района на Бобошево също се откриват локални особености. По време на жертвения ритуал не се благославя и не се изрича молитва. С кръвта на жертвеното животно се пръска оброчният знак или стените на параклиса. Във времето празникът с курбан, службата, сборът протичат с променен ритъм, с прекъсвания и подновявания, породени главно от обстоятелства като държавна политика, обедняване, застаряване на населението, смяна на местоживеенето и др. Съвременната курбанна празничност е с изменена значимост, повлияна от новото време, от противоречивите религиозни нагласи на участниците в обреда.
Аязмата, на територията на Кюстендилско, най-често помагат при очебол. Изпълняваните ритуални практики са хвърлянето на монети, връзването на конци. За постигане на здраве някъде се палят свещи, оставят се дарове, разчупват се питки като безкръвно жертвоприношение например аязмото в с. Ваксево /м. Цоканица/, в с. Смоличано, при скалата в гр. Рила. За да хване лек при аязмото в с. Драгойчинци се отива сутрин рано и се облича нова дреха. При светата вода между Грамаждано и Върташево на Гергьовден се прави курбан. С функции на оброчище и днес е светата вода в с.Коняво.
В практично-приложно отношение теренната работа изведе някои проблемни ситуации, които затрудниха набавянето и проучването на емпиричен материал. Като такива са лошата инфраструктура, трудният достъп до святото място в планинска или гориста местност, в частен имот; демографският срив в голяма част от изследваните селища – застаряването и обезлюдяването на населението, вследствие на високата смъртност, миграцията, обедняването, което неминуемо води и до затихване функциите на местната култова обредност, до безвъзвратната загуба на информация за нея. Символите и знаците върху лицевата страна на някои от оброчните паметници са заличени от времето или са покрити с мъх и това усложнява тяхното разчитане. Срещат се и места със следи от вандалска намеса, целенасочено унищожени или счупени оброчни паметници. Тази съпътстваща проблемност във висока степен затруднява „визуалната цялост“ на сакралните пространства и характерните за тях ритуални практики, възможността за съчетание на култова традиция и съвременност. Независимо от тези факти, изложеният преглед позволява комплексно представяне на светите места от типа оброци и аязма.
Теоретичните и практични търсения за формирането на обща концепция за тяхното опазване, изискват не само научен интерес, не само нормативно-правова база за решаване на проблемите, но и нарастване ролята на обществото в този процес, формиране на респект и ценностно отношение у индивида. В тази насока важен фактор е музеят. Една от основните му задачи е да издирва, изучава, опазва, популяризира както движими, така и недвижими културни ценности. Музейните работници имат водеща роля в теренните проучвания, експедициите, археологическите разкопки. Участията в научни конференции и симпозиуми предоставят възможност за дебатиране на актуални проблеми и тенденции, относно грижата и поддържането на хилядолетно наследство. Конкретен подход в цялостната работа на музея са разработките и участията в тематични проекти. В тази връзка Регионален исторически музей „Акад. Йордан Иванов” реализира две експедиции по проекти – единият през 2006 – 2007г. по програма „Добросъседство” България – Р Македония „Заедно по свещените места на планината Осогово” и другият за периода 2012 – 2013 г. по програма Трансгранично сътрудничество с Р Македония „Културното наследство на предците ни – духовни устои за общото ни европейско бъдеще.” В резултат на работата се натрупа богат архив от данни за изясняването на същностните аспекти на темата и спецификата на пространствените параметри. Експонирана бе и фото изложба на тема „Заедно по свещените места на планината Осогово”.
Осмислени през фокуса на съвременния живот, някои от оброците и аязмата продължават да функционират, много съществуват схематично, други са заличени, неподдържани и забравени, може би поради затруднен достъп до тях, обезлюдяване на селата, идеологическите ограничения от средата на XX в. и др. Независимо от случая те са и ще бъдат значими, потребни средища с осезаемо сакрално измерение за ирационално спасение и изцеление на тялото и душата. Именно изпитаната през хилядолетията ритуалност при светите места, за неутрализиране на кризисни ситуации, може да бъде стимул за ново преоткриване на сакралната топография в Кюстендилски регион, и не само в него.
Опознаването на светите места показва, че те са съществували и продължава да ги има в съжителство с природа и човек. Не са само понятия от пространствено-географски характер, но и паметници, които пренасят и съхраняват святост. Те са значими ценностни носители на културност, историчност, религиозност. Могат да осигурят душевен мир за човека и неговите интимни преживявания – проблеми, страхове, надежди и мечти. Това е един свят на сакралност, мистериозност, тайнственост, енергийност. Разнопосочни са пътищата, по които хората практикуват вярата и търсят ценности и сили за преодоляване на душевните си страдания и тревоги. Може би бъдещите поколения ще открият в тях и почувстват нови ценности, за да съществува българската култура и традиция!



Приносни характеристики на дисертационния труд

1. Дисертационният труд има своя специфична оптика върху изследването на сакралната топография, относно проекциите на дискурса за представяне, конструиране, осмисляне.
За първи път е направено цялостно и задълбочено проучване на свети места като закономерен дял от съвременната културна среда на Кюстендилски регион. Открити и въведени в научен оборот са значителен брой оброци и свети води – повече или по-малко известни. Принос в работата са отразените непубликувани и неизвестни до сега обекти. Научното изследване представя тяхната визуална и текстова интерпретация, съдържа констатации и обобщения. По своята същност трудът представлява синтез на нов изследователски продукт.
2. Актуалността на изследването се определя от необходимостта за разработване на модел за локализация, анализ, оценка и публичност на визираната тематика с цел преодоляване на нейната ограниченост. Светите места се отличават със своя локална структура, символика, техника, функционалност и значимост в социалното битие на индивида и общността. Именно тази регионална идентичност поражда интерес и актуални теми за изследване.
3. Работата дава възможност да се проследи съдбата на конкретните сакрални топоси като се анализират процесите на зараждане, функциониране и трансформиране на знания и практики, културно-историческите наслоения, свързани с тях.
4. В основата на това изследване стои комплексният научен подход към култовите паметници - „амалгамата” свещена география – форма – мит – обредност. Дискутирана е концепцията за сакралното пространство като „място на вяра”, където се срещат етнокултурният елемент и индивидуалният опит, хармонизирането между традиция и модерност в познавателното поле на агиографията и в света на митологията. Културният пласт на духовните центрове е наблюдаван и осмислян през призмата на самите носители на знания и опит и на основата на писмените извори.
5. Дисертационният труд дискутира същностни тези, касаещи символната характеристика на сакрума – мярата на свещеното в ефимерния свят на профанното, потребността и вярата в трансграничното, местни култове към светци, ритуални практики, комуникация и интеграция на святото място, функциониране и динамика на развитие на култовия обект, контекстуализирани в рамките на теоретичната основа, в която се помества изследването.
6. На следващо място, използвана е богата емпирика с многопластова същност. В хода на изследователската работа е изготвен подробен анализ на оброчната система и топоса „аязмо”, включващ локализация, структура, символика, класификация, значимост в социалното битие на индивида и общността. Този емпиричен материал би бил полезна основа за поредица от бъдещи проучвания.
7. Потърсени са формите, чрез които в ментален план, светите места битуват в живота на човешката общност. Проследена е взаимовръзката човек – природа – божественост, включваща и семантичната верига здраве – плодородие – благополучие на основата на вярата и взаимодействието между каноничния религиозен светоглед и локалните фолклорни представи.
8. Принос представлява и прилагането на компаративния метод, който позволява обектите и явленията да бъдат анализирани в по-широк спектър. Представени са култово-исторически комплекси, обредни структури, специфични за съседни географски среди и общности.
9. Дисертационният труд обръща внимание и на въпроса за устойчивостта на светите места в етнокултурната традиция на съвремието, физическо състояние на обектите, иновации.

Публикации по темата на дисертационния труд
1. По следите на свещеното и вечното /Резултати от теренни проучвания в Кюстендилско/. – В: Стожери на народната традиция. XII конференция на българските етнографи, Враца 5-6 октомври 2007. Враца, 2008, 132-157.
2. Оброци в Кюстендилско – „сакрални паметници под небето” /Резултати от теренни проучвания/. – В: Известия на Исторически музей Кюстендил, т. XV, Кюстендил, 2008, 199-221.
3. Границата между сакралното и опасното при светите места. – В: Славишки зборник, 2, Крива паланка, 2013, 268-284.
4. Семиотичен поглед върху генеалогията на оброчната система и свързаният с нея ритуализъм. – В: Известия на Исторически музей Кюстендил, т. XVIII, Кюстендил, 2018, 231-267.



------------------------------------------------------------------------------------------------------


СОФИЙСКИ УНИВЕРСИТЕТ „СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ“
ИСТОРИЧЕСКИ ФАКУЛТЕТ
КАТЕДРА „ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРИЯ“

ЯВОР КИРИЛОВ МИТОВ

ВОЕННО-АДМИНИСТРАТИВНО УСТРОЙСТВО НА БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ ПОД ВИЗАНТИЙСКА ВЛАСТ
(971–1018 Г.)

АВТОРЕФЕРАТ

на дисертационен труд за присъждане на
образователна и научна степен „доктор“

Научна област: 2. Хуманитарни науки
Професионално направление: 2.2 „История и археология“
Научна специалност: История на България (Средновековна българска история)

Научни ръководители:
доц. д-р Георги Н. Николов
проф. дин Иван Йорданов
София
2019
Дисертационният труд е обсъден и предложен за защита на 17. 09. 2019 г. на заседание на катедра „История на България“ на Историческия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.
Дисертационният труд съдържа 203 страници и се състои от увод, съдържание, три глави, заключение, списък на използваните извори, литература и едно приложение.


Състав на научното жури:
доц. д-р Ангел Николов Николов
доц. д-р Георги Николов Николов
проф. д-р Пламен Христов Павлов
доц. д-р Николай Ангелов Кънев
доц. д-р Тодор Райчев Тодоров


Защитата на дисертацията ще се проведе на редовно заседание на научното жури на 10 януари 2020 г. в Зала 1 на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ от 14.00.

Материалите по защитата са на разположение в кабинет 285 на Софийски университет (втори етаж, северно крило).

Темата на настоящия дисертационен труд обхваща хронологически периода от 971 до 1018 г. Долната граница е времето, когато Византия подготвя и установява властта си в българските земи. Важен момент е превземането на Велики Преслав от войските на император Йоан I Цимисхий (969–976) през 971 г. и успешната за Византия кампания в източните предели на Българското царство. Това е и началото на уреждането на византийската провинциална система над тези земи. Като горна граница през 1018 г. се отбелязва падането на ранносредновековното Българско царство под византийска власт. През посочения период от 48 г. събитията по администрирането на българските земи са изключително динамични. Империята извършва няколко реформи докато владее българските земи, а през 986 г. нейната власт над тях е отхвърлена и след 1000 г. се налага ново изграждане на византийските административни структури. Под български земи се разбират всички земи с компактно българско население. Макар историографски темата да е изпълнена с разнообразни изследвания липсва цялостно проучване, в което да бъдат използвани и съпоставени достиженията направени от историците въз основа на писмените извори и да се съпоставят с данните от сфрагистиката. Както се вижда, в голяма част от публикуваните изследвания се срещат редица предположения и хипотези при реконструкцията на византийската администрация. Имайки предвид достиженията направени от редица учени досега, в настоящата работа са поставени следните цели:
– Въз основа на направените сфрагистични публикации и историческата литература да се проучи византийската провинциална военно-административна уредба. Подходът при работа е хронологично да бъдат подредени отделните стратегии и катепанати, създавани в хода на военните действия или в последвалите административни реформи.
– Да се използват данните от сфрагистиката за хипотетична подредба на служителите заемали административните длъжности. Имайки предвид, че много моливдовули се датират по едно и също време, това понякога е невъзможно. В такива случаи изрично това е отбелязано в текста, като е следвана подредбата на издателите на печатите.
– Да се привлекат писмените извори за историята на заваладените от византия български земи, като се извлече от тях информация за създаването или предполагаемото създаване на нови административни единици.
– Имайки предвид възтановената картина на византийската администрация, да се направят изводи за нейния характер и функциониране в българските земи през периода.
– Да се направи оценка на тактиката, която Българското царство решава да използва по времето на Комитопулите с цел освобождаване на владените от Византия български територии.
– Да бъде изготвена таблица на стратегиите и катепанатите с тяхните титуляри, които да са подредени хронологично.
За да бъде максимално точно това, ще бъде направен преглед на изворите, като се посочват конкретни сведения в тях за византийската администрация. Необходим е и преглед на редица моливдовули, като се търсят податки от тях за функционирането на дадена военно-административна единица. Така например, част от методите на изследване, които са приложени, са наличието на повече от един булотириони, които е притежавал един титуляр, което подсказва по-продължителен период на работа. Печати с класически византийски топоними, са по-ранни от печати носещи български имена на стратегиите. Приложен е и метода, че в процеса на завладяването на българските земи от император Йоан I Цимисхий и император Василий II стратегиите са по-многобройни, но по-малки като територия, а в последствие, при тяхната реорганизация, те постепенно се окрупняват.

ПЪРВА ГЛАВА. ИЗГРАЖДАНЕТО И ФУНКЦИОНИРАНЕ НА ВИЗАНТИЙСКО ВОЕННО-АДМИНИСТРАТИВНО УСТРОЙСТВО В БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ (970–976 г.).
Разгледан въпросът за началните етапи на изграждане на византийското провинциално военно-административно устройство в земите на Българското царство по време на управлението на император Йоан I Цимисхий. Първа глава има четири параграфа.
ПЪРВИ ПАРАГРАФ – ПОДГОТОВКАТА НА ИМПЕРАТОР ЙОАН I ЦИМИСХИЙ (969–976) ЗА ВОЕННАТА КАМПАНИЯ СРЕЩУ РУСИТЕ В ЗЕМИТЕ НА БЪЛГАРСКОТО ЦАРСТВО (970 Г.) И ИЗГРАЖДАНЕТО НА АВАНГАРДЕН ПОЯС ОТ СТРАТЕГИИ
В първия параграф е включена военно-административната организация на император Йоан I Цимисхий (969–976), извършена във връзка с подготовката за военната кампания срещу русите в земите на Българското царство, която протекла през 970 г. Така както било извършено акумулиране на военен ресурс за осъществяване на бойните действия, били усвоени и създадени едни от първите византийски стратегии върху територии на ранносредновековното Българско царство. Те имали за цел да подсигурят тила на императорската войска в похода.
В тази връзка била създадена стратегията Берое (дн. гр. Стара Загора). Според изворовия материал сражения във връзка създаването на споменатата стратегия липсват. Това довежда до заключението, че тези земи след нашествието на русите са били оплячкосани и отслабени и това улеснило завладяването им от Византия. Според изворите след като русите достигнали до Аркадиопол, те били разбити от византийската армия и обърнати в безредно бягство. Вероятно това поражение на русите довело до тяхното изтегляне на север от Стара планина, макар и те да продължили набезите си. Във всеки случай, изворите не съобщават за сражения между византийци и руси по време на похода на Йоан I Цимисхий през 971 г. до преминаването му отвъд Стара планина. Какво е било състоянието на тези земи, и дали те не са били пострадали от плячкосването на русите, не е ясно. Интересен е и моментът, че русите не бранели старопланинските проходи, от които византийските войници толкова се страхували. Изворите представят хода на императорската войска, като парадно шествие. Въпреки това, от данните на сфрагистиката, се вижда, че административни промени са направени в тези български земи и по време на похода на Цимисхий администрацията там е функционирала. Открити са моливдовули на стратег на Берое с името Андроник, протоспатарий и стратег и Йосиф императорски протоспатарий при Хрисотриклиния и стратег. И двете серии печати се датират непосредствено в началото на похода на Цимисхий през 971 г., когато императорът имал в тила си стратегията Берое. Вероятно тя имала функциите да пази гърба на византийската войска и да осигурява подкрепа от войскови и съестни припаси по време на похода на Цимисхий.
По подобен начин била създадена и стратегия Месемврия (дн. гр. Несебър). В края на IX в. Византия контролирала клисура, която просъществувала през по-голямата част на X в. В края на същия век, империята отново увеличила военната сила в тази военно-административна единица, издигайки я в стратегия и дори прехвърлила стратиоти в нея. По всяка вероятност това е станало преди похода на император Йоан I Цимисхий срещу русите в земите на Българското царство, още през 970 г. От това време са запазени и два моливдовула на Никола, императорски протоспатарий и стратег на Месемврия. Намирането по всяка вероятност и на двата моливдовула около Велики Преслав насочва към заключението, че Никола е взел участие със своите войски в похода на император Йоан I Цимисхий в Източна България през 971 г. До кога е съществувала стратегията не е известно, в по-късно веме през 60-те – 70-те г. на XI в. се появил катепанат Месемврия.
За създаването на формирането на стратегията Филипопол е известно, че ок. 969 г. градът бил превзет и обезлюден от русите на Светослав. След битката при Аркадиопол русите се оттеглили на север от Стара планина, и това дало възможност на разквартируваните в областите Тракия и Македония византийски войски да установят контрол над крепостта вероятно към 970 г., превръщайки я в част от защитната линия подсигуряваща бъдещата кампания на Цимисхий. Към това време се отнася поставянето на стратег на Филипопол в лицето на императорският протоспатарий Константин Петър, който със своите войски е участвал в завладяването на Североизточна България от императора. След кампанията си, Император Йоан Цимисхий заселил манихеи в крепостта. Известен е и друг управител на Филипопол – Димитър, императорски протоспатарий и стратег. Постът на стратег в града вероятно не е продължил дълго, тъй като между 971–975 г. стратегия Филипопол не се споменава в Ескориалската тактика, както не се споменава и стратегията Македония, а вместо тях на едно от най-важните места в таблицата е отбелязано мощното дукство на Адрианопол.
След смъртта на императора, градът остава във византийски ръце, когато е споменат отново във връзка похода на император Василий II срещу България през юни–август 986 г., когато императорът се предвижвал с войските си именно от споменатото в Ескориалската тактика дукство Адрианопол към Филипопол и след това Триадица. Това подсказва, че в град, който се намирал под византийска власт, не е имало значителни войски или стратиоти, които да оформят отделна тема, а по-скоро военните нужди на областта са били изпълнявани от тагмата квартируваща в Адрианопол.
Още по на запад била създадена нова стратегия – Нови Стримон. По всяка вероятност клисурата Стримон, разположена в Рупелския проход, е станала сърцето на тема Нови Стримон. С обезсилването на българската държава след превземането на престолния град Велики Преслав от византийския император Йоан I Цимисхий, клисуриархът на Стримон е разширил границите на военната единица в посока на север до Кресненското дефиле и клисурата била преобразувана в тема. Ниският ранг на стратега на Нови Стримон, показва, че темата е била нужна на Византия за допълнителна защита, но нейното положение не е било от високо значение.
За функционирането на стратегията Нови Стримон в периода 971–976 г. са запазени шест моливдовула на Стефан императорски протоспатарий и стратег на тема Нови Стримон. Тази новоформирана тема е просъществувала за много кратко време до смъртта на император Йоан I Цимисхи през 976 г. С началото на движението на комитопулите, били извършени военни действия в посока юг, като българските войски нахлували дълбоко във византийска територия. По това време може да се предположи, че темата Нови Стримон е била унищожена от комитопулите, а нейната администрация премахната. Земите, които тя обхващала между Рупелското дефиле и Кресна, отново били върнати в границите на Българското царство.
За военно-административната единица с името Другувития за периода 971–986, са запазени един наративен и един сфрагистичен извор отнасящи се до лицата Петър – императорски протоспатарий и архонт на Другувития и Исаак императорски протоспатарий и стратег на Другувития. Що се отнася до локализацията на темата, тя се е простирала северозападно и северно от Солун. Не е известен нейният център, като е възможно ръководителите на темата, да са пребивавали в Солун, като временно се появявали в административната единица. След смъртта на император Цимисхий, стратегия Другувития не е продължила съществуването си като военно-стратегическа позиция срещу незавладените от Византия западни български земи. Тази роля поели стратегиите на Солун и Стримон, както и силният Солунски катепанат. Затова следващите печати от областта са предимно на съдии и анаграфи на Другувития, които имали граждански и фискални функции.
ВТОРИ ПАРАГРАФ – ВОЕННАТА КАМПАНИЯ НА ЙОАН I ЦИМИСХИЙ В БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ И ИЗГРАЖДАНЕТО НА ПЪРВИЧНАТА ВОЕННО-АДМИНИСТРАТИВНА ОРГАНИЗАЦИЯ 971 – 972 Г.
Във втория параграф разгледан е хода на бойните действия описани в писмения изворов материал, тъй като той разкрива и хода на формирането на византийски административни структури дълбоко в границите на Българското царство.
След превземането на Велики Преслав от император Йоан I Цимисхий градът бил възобновен или по-скоро потегнат и станал център на стратегия. Това показвало императорското желание да превърне града в устойчива крепост, за което свидетелстват и другите две сведения, според които той поставил силна стража в него, и доставил съестни продукти в изобилие. Това превръщало Велики Преслав в логистичен център, който трябвало да снабдява византийската армия с провизии и въоръжения, при по-нататъшното й настъпление. Според изворите, след превземането на Вътрешния град, Йоан І Цимихий преименувал Велики Преслав по своето име на Йоанопол. Както се вижда от два печата, датирани веднага след 971 г., може да се предположи, че градът не е бил веднага преименуван. Тези моливдовули принадележат на Йоан, императорски протоспатарий и стратег на Преслав и Адриан, императорски спатарокандидат и турмарх на Преслав, като според някои изледователи датировката им се отнася през 971 г. Други проучвания доказват, че двата печата се датират като цяло извън X в. и нямат общо с кампанията на император Йоан I Цимисхий през 971 г.
След оттеглянето на русите и усвояването на крепостта Дръстър от византийците, императорът през август 971 г. се завърнал триумфиращ към Цариград. По това време трябва да се търси и преименуването на града на името на императора, Йоанопол, действие отговарящо на делата на един триумфатор. Колко време Йоан е продължил да управлява стратегията Преслав не е известно. Във всеки случай в края на 971 г. били направени нови административни промени, и се появила новата стара стратегия именувана вече Йоанопол.
По пътя на военните действия всяка завладяна и значима крепост получавала стратег. С превземането на Дръстър от Йоан I Цимисхий се дало началото на ново военно-административно формирование. Затегналата се обсада на Дръстър, която излязла неуспешна във военно отношение за византийците, показала значимостта и непревземаемостта на въпросната крепост. Стратегическото й разположение накарало императора да разположи стратег в нея. За кратко в края на 971 г. тя била обединена със стратегията Йоанопол. Следващото по-голямо окрупняване направено от Йоан I Цимисхий било на юг от Дръстър, където след 972 г. тема Тракия била обединена с Йоанопол, а като неин стратег бил поставен Исаак. По това време (след 972 г.) самостоятелността на стратегията Доростол е била възобновена.
В Ескориалската тактика се вижда, че между 971–975 г. била записана и възстановената самостоятелна тема Доростол, която обаче впечатлява с промененото си българско име – Дристра. Както се вижда българското наименование на града се наложило. За времето на функционирането на стратегията между 971 г. и 972–986 г. са запазени печати на нейните титуляри Мариан императорски протоспатарий и стратег на Доростол, Леон Саракинопул императорски протоспатарий и стратег на Доростол, Аркадий императорски протоспатарий и стратег на Доростол, Василианис/Василакис протоспатарий и стратег на Дристра, Теодор, който първоначално бил примикюр и стратег на Дристра, а след това получил по-високата титла протоспатарий и стратег на Дристра. Последният известен стратег е Петър, императорски протоспатарий и стратег на Дристра. Въпросните стратези, вероятно и други са изпълнявали длъжността си до 986 г., когато Източните български земи отново били освободени от цар Самуил.
При определяне на местоположението на стратегията Западна Месопотамия, е необходимо да се разгледа самото име Месопотамия – Μεσοποταμίας, буквално междуречие или Западното Междуречие. В тази връзка при този описателен топоним, трябва да се търсят две реки, за да има той смисъл. Йоан Скилица ясно отбелязва, че при императора дошли пратениции от Констанция и от „другите крепости намиращи се отвъд Истър“. Трябва да се има предвид, че извора споменава и за крепости намиращи се от лявата страна на Дунав. Имайки предвид защитната позиция, която Византия заела по Дунавския лимес, срещу руси и печенези, може да се приеме че Йоан I Цимисхий усвоил и български крепости отвъд Дунава, като предупредителни постове, срещу нашествия от североизток. Разглеждайки топонима, който означава междуречие, това насочва към земите между Дунавската делта и Днестър.
Вероятно стратегията е била по продължение на крайбрежието и е достигала до стратегията Боспор. Относно това кой град е бил център, където резидирал стратегът, вероятно това е бил Малък Преслав, значителна крепост на Дунав. Фактът, че стратегията е разположена на предпоследните места в Ескориалската тактика, показва ниското значение, което империята й отдавала. Установена твърдо на Дунавския лимес, за Византия, тема Западна Месопотамия останала един авангард пост срещу нахлувания от северозапад.
Проблем в изследването е разкриването стратегията Плиска (Илиупол). Това е причинено главно от неяснотата на сфрагистичния материал от разглеждания период. Единствено Иван Йорданов предположи и показа две групи моливдовули, които са принадлежали на стратези на Плиска. Проблемът при тях е, че вместо очакваният топоним, на негово място е изписан топонимът Илиупол или Ианупол. В дисертационния труд е направен анализ на въпросните печати и е отдадено предпочитание на четенето Ианупол, тоест Йоанопол – Велики Преслав. Въпреки това, има ясни сведения на хронистите, които посочват, че в Плиска е бил разположен стратег. Всички извори споменават града заедно с други градове административни центрове, като Велики Преслав и Дръстър. От друга страна няма ясни печати, засвидетелстващи топонима Плиска от това време като център на стратегия. От наративния материал се вижда, че по всяка вероятност в Плиска е бил разположен стратег още при завладяването на Източна България от император Йоан I Цимисхий през 971 г. По това време такава е била и практиката на императора – в хода на кампанията във всеки новозавладян значим град да бъдел разполаган стратег. Такива са примерите и със стратегиите Велики Преслав, Дръстър, Берое и др. Впоследствие е извършено окрупняването на темите и някои били обединени с други стратегии, а пък други загубили своя статут и присъединили териториите си към по-крупните формирования. Предположено е че Плиска, град намиращ се на ок. 35 км разстояние по права линия от Велики Преслав е била присъединена към стратегията Преслав.
Според изворите след превземането на Вътрешния град на Велики Преслав, Йоан І Цимихий преименувал българската столица по своето име на Йоанопол. От сфрагистичните данни са запазени няколко моливдовула които показват именно тази промяна на името на града и дават сведения за още два стратега на новосъздадената от Цимисхий тема. Запазени са печати на Катакалон, императорски протоспатарий и стратег на Йоанопол и на Петър императорски протоспатарий и стратег на Йоанопол. Какво е станало с администрирането на тази тема, имало ли е проблеми или други били причините не е известно, но към 972 г. темата била дадена под контрола на способния стратег на Дръстър – Леон Саракинопул и обединена в новото военно-административно формирование Йоанопол и Дръстър, център на което останал градът край р. Дунав. След като и това формирование просъществувало съвсем за кратко, дори временно, Йоанопол бил обединен с Тракия начело стратега Исаак, докато Леон Саракинопул вероятно останал титуляр на Дръстър. Не след дълго, значимата тема била предадена под властта на Леон Саракинопул.
Стратегията Йоанопол и Доростол била създадена скоро след военната кампания на Йоан I Цимисхий като обединение между темите Йоанопол и Доростол. Неин единствен познат до сега управител е стратегът Леон Саракинопул. Фактът, че темата не е спомената в Ескуриалската тактика, показва, че тя е престанала да съществува. Имайки предвид податките от сфрагистичните паметници, трябва да се търси преназначаването на Саракинопул на поста стратег на Йоанопол и Дръстър по времето на император Йоан І Цимисхий, а не след неговата смърт в 976 г. тъй като той е участвал в похода редом с императора и след това е заел поста стратег на тема Дръстър. Преди смъртта на Йоан I Цимисхий той дълго време е стратег на крупната тема Тракия и Йоанопол, следователно е по-логично да се допусне съществуването на темата преди тема Тракия и Йоанопол, когато малките теми, които били създавани от императора в хода на кампанията, като Велики Преслав и Дръстър сега били обединени. В тази връзка е трудно да се предположи времето на съществуване на темата, тъй като Ескуриалската тактика е датирана общо между 971–975 г. Тъй като след кампанията на Цимисхий 971 г. се виждат стратези на самостоятелните теми на Преслав и Дръстър, може да се допусне ориентировъчна година на съществуването на стратегията – 972 г. Резиденцията на управителя на темата, била в Дръстър, именно за да пази границите на империята от север.
Малък Преслав по всяка вероятност е бил преименуван и обособен като център на катепаната Теодорупол следвайки примера с преименуването на Велики Преслав. Катепанатите имали функцията да защитават границите на империята, като под командата на катепаните се намирала войската на тагмата – т. нар. професионална войска, а при нужда към тях били подчинявани и стратезите на темите.
Както е известно от изворите малко преди падането на Дръстър при Йоан I Цимисхий дошли и пратеници от Констанция и другите крепости намиращи се отвъд Истър. Те му искали прошка за сторените злини и му се предавали с укрепленията. Императорът ги приел благосклонно, като изпратил хора да завземат крепостите, както и войска да ги охранява. Още тогава Йоан I Цимисхий установил контрол над тези земи, а и над Малък Преслав. След отплуването на русите императорът се погрижил за крепостите и градовете по крайбрежието на реката, и като им оставил достатъчно охрана, върнал се в пределите на ромеите. В това укрепване на крепостите по крайбрежието на реката и поставянето на достатъчно охрана се вижда зараждането на административните единици по долното течение на Дунав – стратегията Доростол и катепанатът Теодоропол. В Ескориалската тактика катепанат Теодоропол не съществува. Вместо него се споменава катепанатът Месопотамия намирал се около Дунавската делта. Това не бива да предизвиква проблеми или да се приема че има пренатрупване на катепанати, тъй като такава военна единица е съществувала на едно и също място – около Дунавската делта, но през годините е променяла имената си, а може би и обхватът си. Що се отнася за времето, през което е съществувал катепанат Теодоропол, това е периодът непосредствено след победата на русите и триумфалното завръщане на императора в Цариград. Тогава са били преименувани и други градове – Велики Преслав на Йоанопол, а на Дристра е била върната класическата форма Доростол. Печатите на катепана Сисиний са датирани от издателя си 971–975 г., а в друга публикация след 971 г. Понеже катепанат Теодорупол не е споменат в Ескориалската тактика, неговото съществуване трябва да се ограничи до времето на написване на Тактиката. Тъй като нейната датировка не е уточнена и варира, може да се предположи едно хронологично присъствие на катепанат Теодоропол между 971 г. и 972 – 973 г. За краткото съществуване на тази военна единица подсказват и малкото открити печати на единствения досега титуляр Сисиний, и четирите от които са отсечени само с един булотирион.
Целите на катепана на Теодоропол са били защита на завладените от Византия земи северно от Стара планина. Разполагането на военната структура толкова на североизток показва, че опасността е идвала от тази посока и е била най-вече в лицето на руси и печенеги. Добрата военна логистика на отвъддунавските земи постигната от край време от Българското царство с наличието на крепости и валове, се явила готов и удобен пост за Византия да защитава и земите южно от р. Дунав. Другата опасност, която може да се предположи е установяване на по-стабилен военен контрол на завладените земи, но тази хипотеза има по-малко предимство. Територията върху която е бил разположен катепанат Теодоропол обхващал главно делтата на р. Дунав и известно малко разширение на североизток. Още по времето на Цимисхий името на катепаната е било променено и останало така, както го срещаме в Ескуриалската тактика – Меспотамия.
ТРЕТИ ПАРАГРАФ – РЕЗУЛТАТ ОТ ЗАВОЕВАНИЕТО И СЪЗДАДЕНАТА ВОЕННО-АДМИНИСТРАТИВНА УРЕДБА
Първоначалното администриране на източните български предели от император Йоан I Цимисхий вървяло редом с хода на военните действия. Писмените извори от периода ясно показват, че след превземането на някоя значим град, императорът укрепял крепостта, оставял съестни продукти и гарнизон в нея и продължавал пътя си. Заедно с това Йоан I Цимисхий поставял стратези в значимите български центрове и от тях в последствие се развили византийските военно-административни единици. В тази връзка, тъй като хода на завоеванието никога не може да бъде известен, византийският император решил здраво да задържи завладените градове, като поставял в тях стратези и турмарси. Затова първите стратегии в хода на кампанията били с малък териториален обсег и често обхващали значим град с прилежащата му територия.
Стратезите по презумпция резидирали в тези градове, но в случая въз основа на проучаването на пътя на печатите, може да се види, че дори и назначени, управителите на новосъздадените малки теми продължили да се движат редом с императора, като изпращали писма до своите стратегии. Войната още не била завършила. Що се отнася до самите теми в тях са оставяни гарнизони подчинени на стратега, които трябвало да уреждат реда сред населението и да предотвратяват брожения и бунтове в новоспечелените за Византия теоритории. Войските, които били разквартирувани в отделните български градове, по всяка вероятност, били мобилизирани стратиоти от византийските теми участващи във войната. Така след края на военната кампания на император Йоан I Цимисхий в източните земи на Българското царство изникнали многобройни, но малки като територия византийски военно-административни единици. Като резултат от завоеванието, източните български предели били включени във византийската провинциална администрация. Голяма част от българската територия на запад не била покорена от Византия и това наложило на император Йоан I Цимисхий да реформира новозавладените български земи, които трябвало да бъдат окрупнени.
ЧЕТВЪРТИ ПАРАГРАФ – ПРЕУСТРОЙСТВО НА ВОЕННО-АДМИНИСТРАТВИНАТА СИСТЕМА В БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ ОТ ИМПЕРАТОР ЙОАН I ЦИМИСХИЙ (972–975 Г.)
Преустройството на военно-административната система в българските земи от император Йоан I Цимисхий било извършено между 972–975 г. Така била създадена стратегията Тракия и Йоанопол, която е засвидетелствана в Ескуриалската тактика и в редица моливдовули на титуляри на административната единица. Кога е станало това обединение не е известно, но имайки предвид сфрагистичния материал, може да се заключи, че обединението на двете теми Тракия и Йоанопол е извършено при управлението на Йоан I Цимисхий, имайки предвид датирането на тактиката между 971–975 г. Обединението на Тракия с Йоанопол, както се вижда е било едно от крупните административни действия, които извършил император Йоан I Цимисхий. Единственият писмен извор, споменаващ името на стратегията – Ескориалската тактика, поставя обединението на значимо място според подредбата на останалите теми. Имайки предвид, че тактиката изброява службите в низходящ ред, се вижда, че стратегът на Тракия и Йоанопол е заемал значимото 10-тото място в листата на стратезите. Известен е значителен брой титуляри на темата, което свидетелства за нейното продължително съществуване. Досега познати са Исаак императорски протоспатарий и стратег на Тракия и Йоанопол, Леон Саракинопул императорски протоспатарий и стратег на Тракия и Йоанопол,Теофан императорски протоспатарий и стратег на Тракия и Йоанопол, Ставракий императорски протоспатарий и стратег на Тракия и Йоанопол, Никифор Ксифий императорски протоспатарий и стратег на Тракия и Йоанопол и Адралест, императорски протоспатарий и наместник на Тракия и Йоанопол. След прегледа на настоящите моливдовули, може да се предположи, че темата Тракия и Йоанопол е просъществувала до 986 г., когато българските войски върнали обратно териториите на север от Стара планина в свои ръце.
В периода на тези реорганизации изникнали и нови военни и военно-административни структури. Рашкият катепанат и темата Моравия не фигурират в Ескориалската тактика, датирана 971–975 г., но техни титуляри са засвидетелствани от данните на сфрагистиката. Според сведенията на Дуклянския презвитер, завоеванието на земите в Поморавието станало след завръщането на император Йоан I Цимисхий в Цариград. Но дали непосредствено след това или по-късно, не е известно. Трудно е да се приеме ново настъпление на изтощената от войната византийска войска в далечната посока. Тогава новозавладените земи на Българското царство е трябвало да се администрират и да се уредят във византийската провинциална уредба. Макар Тактиката да не е датирана точно, ходът на събитията показва, че едно подобно завоевание на византийските войски в посока Раш и Морава е било извършено в по-късен етап, вероятно 974–975 г. От малко намерените печати се вижда, че то съществувало съвсем за кратко – вероятно година-две. Пътят по който се придвижили византийските войски, по всяка вероятност и логика е, това да е старият път от Дубровник към вътрешността. В тази връзка, изпратените войски за завземането на споменатите области били излъчени от морските теми Далмация с град Дубровник и Дирахион.
Целта на Византия със завладяването на тези територии и поставянето на стратег и катепан в тях се водела от идеята на Йоан I Цимисхий за пълното унищожаване на Българското царство и присъединяването на земите му в границите на империята. Въпреки успешната кампания, силите на Византия за момента стигнали до завладяването на източнобългарските земи. Голяма част от територията на Българското царство в западната част останала да съществува без цар и без столица. Ако се разгледа разположението на основните византийски теми на Балканите в близост до българските земи или такива създадени на българска територия може да се види че около ядрото, където щяло избухне движението на комитопулите бил създаден един полу-пръстен. Така от изток били разположени темите на Западна Месопотамия, Тракия и Йоанопол, катепанатите Месопотамия и Адрианопол. От югоизток били темите Нови Стримон, Стримон, Друговития, Елада и мощният катепанат Солун. От юг били темите на Никопол и Йерихо. От запад темите на Драч и Далмация. Оставал единствено северът, който трябвало да затвори непокорените земи в един пръстен. Това било осъществено със създаването на катепаната на Раш и стратегията Морава.
Последната известна промяна във военно-административното статукво, което Византия установила на територията на Българското царство било създаването на катепаната Месопотамия. Този катепанат е известен единствено от данните на Ескуриалската тактика. Досега не са открити сфрагистични паметници на катепани на Месопотамия. Прецизирането на датировката на Ескуриалската тактика посочва времето на съществуване на военното формирование между 971–975 г. и по времето на император Йоан І Цимисхий. Катепанатът е разположен на едно от главните места в йерархията на Тактиката. Катепанат Месопотамия по всяка вероятност се е намирал на запад в междуречие, което изследователите свързват между реките Дунав и Днестър. Стратегията Западна Месопотамия се локализира в Дунавската делта с център Малък Преслав и обхват на североизток в посока р. Днестър. Катепанатите покривали по-обширна територия, като в случая не е пречка да съществуват съвместно със стратегия. По всяка вероятност центърът на стратегия Западна Месопотамия и на катепанат Месопотамия може да е бил един и същ – Малък Преслав. Функциите, които е имал катепанатът на Месопотамия до голяма степен се покривали с тези на катепанатът на Теодоропол – да пази Балканските граници на империята от нападение от североизток. Наличието на катепан в тази крайна част на Византия, давало на империята мобилност и бърза реакция на военните части на тагмата и стратиотите до всяка една от прилежащите административни територии. Вероятно катепанатът Месопотамия е наследник на катепанат Теодоропол.
Промяната на името (Месопотамия) се свързва с повторната реорганизация на византийската провинциална уредба направена от Йоан І Цимисхий. Реорганизацията направена от Цимисхий, имала за цел окрупняване на военно-административните единици като по сходен начин е увеличен териториалният обхват на катепаната Теодоропол, който вече достигал и до реката Днестър. Може би това не е наложило промяната на името с уточняващият топоним Месопотамия – Междуречие. Отново може да се предположи, че центърът на катепаната е останал Малък Преслав, име, което Цимисхий не е искал да възстанови, но е избрал неутралното название на Междуречие.
Преустройството на провинциалната администрация на източните български земи се наложило, поради голямата раздробеност на създадените по време на кампанията на Йоан I Цимисхий, многобройни стратегии, които обхващали често някой значим град с областта около него. Имало нужда от по-адекватен отбранителен потенциал на стратегиите и това можело да стане чрез тяхното окрупняване, което позволява бързото концентриране на по голяма военна мощ в ръцете на един стратег. От друга страна създадените от Византия нови структури, трябвало да бъдат включени към администрацията на империята. Тази реформа е засвидетелствана от Ескориалската тактика. Император Йоан I Цимисхий не забравил за незавладените от него западни български предели. Не се намирайки в състояние да ги включи в своята администрация, империята предприела подход към обгръщане на тези земи в един обръч. Реформите на император I Йоан Цимисхий извършени между 972–975 г. допълнително заздравили контрола на Византия над българските територии. Стратегиите били главно от гарнизонен характер, като след реформата можели по-адекватно да осъществяват и нападателни функции, като бързо акумилират известен брой войници. Няма сведения българската администрация да е била масово приобщавана или да се развивал стратиотският институт.

ВТОРА ГЛАВА. ВИЗАНТИЙСКАТА ПРОВИНЦИАЛНА АДМИНИСТРАЦИЯ НА БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ (976–1000)
Във втората глава са разгледани събитията от началото на движението на синовете на комит Никола – Давид, Мойсей, Аарон и Самуил и военните действия, които българите осъществяват срещу византийската агресия до 1000 г. В това отношение от голяма важност за изследването е да се проучи как византийското военно-административно устройство над земите на Българското царство функционира във време на военни действия. Втората глава е разделена на три параграфа.
ПЪРВИ ПАРАГРАФ – СМЪРТТА НА ИМПЕРАТОР ЙОАН I ЦИМИСХИЙ ПРЕЗ 976 Г. И НАЧАЛОТО НА ДВИЖЕНИЕТО НА КОМИТОПУЛИТЕ
По всяка вероятност още след завладяването на източните български земи, комитопулите започнали активни действия за консолидиране на властта и непозволяването й тя да бъде раздробена и лесно завзета от Византия. Примерът за българското пратеничество от Констанция и отвъддунавските земи, с което българските боляри предали доброволно на император Йоан I Цимисхий своите крепости, бил едно от най-страшните неща, които тегнели над незавладените от Византия български територии. И докато от пролетта на 972 г. до 975 г. империята била ангажирана с военни действия срещу арабите, комитопулите по всяка вероятност изграждали своя авторитет и консолидирали силите на българската държавност в западните български предели. Те чакали удобен момент, в който можели да разбият хватката на империята. Този момент дошъл със смъртта на император Йоан I Цимисхий на 11 януари 976 г. и още повече с началото на гражданската война във Византия от пролетта на 976 г. Тогава българите веднага въстанали и определили да ги управляват четирима братя Давид, Мойсей, Аарон и Самуил, синове на един от велемощните комити у българите и затова наричани комитопули. От удобния момент се възползвал и дуклянския владетел Предимир. Всичко това показва кризата, която настанала във Византия със смъртта на император Йоан І Цимисхий и вътрешното брожение на Варда Склир.

ВТОРИ ПАРАГРАФ – ВИЗАТНИЙСКАТА ВОЕННО-АДМИНИСТРАТИВНА СИСТЕМА ПОД НАТИСКА НА КОМИТОПУЛИТЕ (976–986)
Втората параграф разглежда започналите активни военни действия на българите срещу империята. Кратките сведения, които дава Йоан Скилица, насочват към посоките, към които Комитопулите изначало атакували Византийската империя. Както се вижда, те били в посока юг от свободните от византийска власт български предели. Целта е била да се ударят темите на Верея, Стримон и Нови Стримон, които се намирали в близост до териториите на комитопулите. В тази връзка не е случайно, че първите действия били насочени в тази посока, а не към източните български земи, които са били доста по обширна територия и в този начален етап на движението са изисквали огромен ресурс за осъществяване. Стратегически преценката е била направена да се завземе това което изглежда достъпно в момента след смъртта на Цимисхий и неясната за съвременниците продължителност на апостасията на Варда Склир.
По разказа на Йоан Скилица, българите използвали момента докато византийските войски били заети в боевете срещу Склир и безнаказано нахлували във всички западни области, не само в Тракия, в Македония и земите около Солун, но и в Тесалия, Елада и Пелопонес. Това описание представлява отражение на военните действия на Самуил, които били направени. Оттук се вижда, че войските на българите извършили нахлувания върху широк фронт, като тяхната цел била да се изпробва къде Византийската защита е била най-слаба. От всичките военно-административни единици на империята най-слаба и податлива се оказала темата Елада с централния си град Лариса. Именно в тази посока през периода 980–986 г. Самуил насочил своите действия. С военните си действия българската държава осъществила пробив в обръча създаден от Йоан I Цимисхий и твърдо се установила на територията на тема Елада и Тесалия. Войските на Самуил свободно достигнали на юг до Пелопонес, а ресурсът който завладените земи могли да предложат не бил малък.
ТРЕТИ ПРАРАГРАФ – ПРЕМАХВАНЕ НА ВИЗАНТИЙСКАТА АДМИНИСТРАЦИЯ В БЪЛГАРСКИТЕ ПРЕДЕЛИ ОТ ВОЙСКИТЕ НА ЦАР САМУИЛ (986–1000)
Едва през 986 г. византийският император Василий II успял да събере войска срещу българите, като организирал поход. Обезсилването на значимите византийски теми на Балканите вследствие на честите нахлувания на българските войски била важна стратегическа проява, която имала своите позитивни страни. Разгромът на императорската войска при Траянови врата, който от своя страна предизвикал тригодишната гражданска война във Византия, дал нов и силен тласък на политиката на комитопулите за освобождението на българските земи под византийска власт. В резултат на тези събития Византийската империя на Балканите била отслабена и сломена, а погледът на императора се обърнал към войната за запазване на престола му. Всичко това дало възможност на Самуил да продължи настъплението си на североизток и югозапад.
През 986–990 г. действията на Самуил са били активно насочени на широк фронт в Североизточна България. Какъв отпор са можели да дадат изоставените от Василий II стратегии не е ясно, но едва ли той е бил сериозен. Процесът на възстановяване на целокупното Българско царство вече текъл с пълна сила. Византийската администрация или избягала или била унищожена. Византия никога не контролирала компактно географската територия на земите на Българското царство. Вместо това, империята концентрирала военна сила в няколко крепости и градове, които комуникирали като командни центрове помежду си и имали гарнизонен характер. Така с българското настъпление на изток били унищожени византийските теми Тракия и Йоанопол, Доростол, Западна Месопотамия и др. Българските градове Плиска, Велики Преслав, Дръстър, Малък Преслав и Отвъддунавските земи отново се върнали в пределите на Българското царство. Византийската империя не могла да стори нищо освен да гледа безучастно. Едва през 991 г. Василий II успял да организира поход срещу българите. Императорът преминал през Тракия и Македония и се спуснал до Солун, за да подсили Солунското дукство. Византийският император в течение на четири години всяка зима навлизал в българските земи и извършвал походи, които завършвали единствено с грабежи и взимане на пленници.
Вследствие на българските завоевания, империята била изтласкана от българските земи и се върнала на изходни позиции от преди войната с Българското царство. Както се вижда от изворите, голяма част от византийската темна организация на Балканите била унищожена или пострадала. Затова според изворите императорът извършвал походите си през оцелелите все още силни теми като Тракия и Македония, както и през Солун. Самуил организирал през 996 г. мащабен поход срещу Солун, където византийските армии били сломени.Според хронистите българският владетел предпочел да не обсажда Солун, а да се възползва от слабата защита на империята. Той преминал Тесалийските теснини и река Пиней и навлязал в Тесалия, Беотия, Атика и в Пелопонес през Коринтския провлак, като опустошавал и плячкосвал всички места. Така в края на хилядолетието Българското царство успяло да възобнови изгубените си територии. Византийското провинциално военно-административно устройство било премахнато в източните и югозападните български земи. Административната система, създадена и реформирана от император Йоан I Цимисхий, показала своите недъзи. Устройството на българските земи, което Цимисхий установил, се подхранвало от старите византийски теми в областите Тракия и Македония, Стримон, Солун и силните дукства на Адрианопол и Солун. Българският цар Самуил осъзнал това, затова и първите мощни удари били насочени именно към тези единици. С отслабването им, отслабвало и византийското присъствие в завладените български земи. Адекватната и активна политика на българския владетел използвала заетостта на наследника на Цимисхий – император Василий II, и постигнала успехи за Българското царство и народ. Битката при Траянови врата през 986 г. била един от най-важните ключове по пътя на обединяване на българските земи отново под техния скиптър. Заетостта на Василий II с междуособните войни във Византия, впоследствие и с редица войни на изток, били следени внимателно от българите, които се възползвали максимално, не само да възстановят държавните си граници, но и да окажат политическо влияние над други съседни земи. До 1000 г. империята не могла да концентрира своята армия за по-продължително време на един фронт срещу Българската държава.

ТРЕТА ГЛАВА. ПОВТОРНО ВКЛЮЧВАНЕ НА БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ ВЪВ ВИЗАНТИЙСКАТА АДМИНИСТРАЦИЯ ДО ПАДАНЕТО НА БЪЛГАРСКОТО ЦАРСТВО ПОД ВИЗАНТИЙСКА ВЛАСТ (1000–1018)
Третата глава разглежда периода от повторното завладяване на териториите на Българското царство и изграждането отново на византийска администрация до края на ранносредновековната българска държава. Главата е разделена три параграфа.
ПЪРВИ ПАРАГРАФ – ЗАВЛАДЯВАНЕ НА ИЗТОЧНИТЕ БЪЛГАРСКИ ПРЕДЕЛИ ОТ ИМПЕРАТОР ВАСИЛИЙ II (976–1025) И ПОВТОРНОТО ИМ ВКЛЮЧВАНЕ ВЪВ ВИЗАНТИЙСКАТА ПРОВИНЦИАЛНА УРЕДБА (1000 Г.)
Войните на два фронта, които Византийската империя водела срещу арабите в източната си половина и срещу Българското царство в Западната не давали добър резултат. Това било осъзнато от византийския император Василий II, който решил да обърне военните действия само към един фронт – българският. Затова Василий II бил принуден да сключи десет годишен мирен договор с фатимидския халиф Ал Хаким би Амриллах (996–1021) през 1000 г. Този договор освободил голяма военен ресурс, който византийците насочили срещу Българското царство. След като договорът с арабите бил подписан, Византия успяла да си отдъхне от източния фронт и да дислоцира голяма част от източните си армии, като ги противопостави на Българското царство. Силните войски, с които императорът разполагал, принудили цар Самуил през последните петнадесет години от управлението си да промени своята стратегия към империята в дефанзивен характер. През 1000 г. императорът изпратил силна войска срещу българските крепости оттатък Хемус под предводителството на патриций Теодоракан и на протоспатарий Никифор Ксифий. Византийската войска превзела Големия и Малкия Преслав, както и Плиска. В тази връзка през 1000 г. Василий II завладял източните предели на Българското царство, като старата темна организация била възстановена. Бил възстановен и гарнизонният характер на управление на територията, който наподобявал на времето на Цимисхий, но имало и съществени промени. Имената на темите вече били български и това било една от стъпките към по-продължителното задържане на завладените земи в рамките на империята. Разбира се Василий не си правел илюзии и вместо да отпразнува триумфалното шествие извършено от Цимисхий, той още на следващата година се насочил към западните предели на България. Администрацията, която създал в Източна България е трябвало да задържи и управлява тези земи, докато войната не приключела.
Старите центрове на стратегии били възобновени. Така възникнала стратегията Преслав. Печатите на стратезите на Преслав са относително датирани, като редът на титулярите не може да бъде установен. Единствено известна хронология може да се приложи при първия поставен в настоящия параграф печат на Йоан, датирането на който може да бъде отнесено или веднага след завладяването на Велики Преслав на 13 април 971 г. или веднага след повторното завладяване на града от патриция Теодоракан и протоспатария Никифор Ксифий. Както се вижда от моливдовулите след 1000 г. е било използвано българското име на града – Преслав, а в печата на Андроник Дука е изписано и пълното му име, разбира се преведено в първата си част на гръцки – Μεγάλης Πρεσθλάβας (Велики Преслав). Известни са стратезите Йоан императорски протоспатарий и стратег на Преслав, Аеций протоспатарий и стратег на Преслав, Андроник Дука протоспатарий и стратег на Велики Преслав, Йоан Малеа протоспатарий и стратег на Преслав, Константин Карантин протоспатария при Хрисотриклиния и стратег на Преслав и Мелий протоспатарий и стратег на Преслав. Важно е да се отбележи, че и след 1000 г. Велики Преслав останал важен център на кореспонденция в границите на Византийската империя. От стратегията на Велики Преслав са открити моливдовули на император Василий II, вероятно във връзка с повторното завладяване на града и разпоредби за установяването на византийската администрация. Открити са и печати свързани с гвардията в двореца в Цариград. Многобройни са и печатите на таксиарси. Това са специфични гранични подразделения, които координирали действията си с местния стратег. Незначителният брой печати на служители от централната администрация, сравнен с големия брой печати от военното командване, показва, че на града се е гледало преди всичко като на военна сила подобно на 971 г.
Печатите на стратези от Малък Преслав показват, че името на града след 1000 г. е било използвано от византийската администрация в българският му вариант като стратегия Преславица, умалително от Преслав. Откритите печати на стратези на Преславица, показват, че управителите на града са водили активна кореспонденция с другите византийски центрове в Източните български земи и със столицата на империята. Известни са стратезите Аеций протоспатарий и стратег на Преславица, Йоан Малесис патриций и стратег на Преславица, и Леон Пигонит протоспатарий и стратег на Преславица.
Градът Плиска е споменат в Хрониката на Йоан Скилица, като една от завладените крепости наред с Велики и Малък Преслав. Името на града не е засвидетелствано върху печати до 30-те години на XI в. Във всеки случай споменаването на Плиска от Йоан Скилица насочва, към хипотезата, че там е бил оставен стратег. За същото говорят и археологическите данни от намерените в града над 150 моливдовула. Единственият печат, засвидетелстващ името на града е на Филотей Франкопул протоспатарий при Хрисотриклиния и стратег на Плиска.
Сведения за съществуването на стратегия Дръстър след 1000 г. се откриват от споменаването му от Йоан Скилица през 1017 г. Според извора император Василий II получил писмо от доростолския стратег Цицикий. Що се отнася до данните от сфрагистиката, откритите сфрагистични паметници имат несигурна датировка.
Стратегията Тракия и Дръстър се отнася с по-голяма сигурност след 1000 г. Тази стратегия е известна от печатите на Давид протоспатарий и стратег на Тракия и Дръстър. За времето на нейното съществуване, може да се предположи, че е след 1000 г. и завладяването на основните български градове в Източна България, когато непосредствено там са били разположени стратези, които управлявали отделните градове. Не случайно, налице от това време са много печати на стратези без топоним. Това подсказва, че те временно са изпълнявали управленски функции и често юрисдикцията им обхващала една крепост. В тази връзка годините след 1000 г., са времето на малките стратегии от гарнизонен характер. Що се отнася до по-късния период, известно е сведението на Йоан Скилица, че през 1017 г. в Дръстър резидирал стратегът Цицикий. Тоест, по това време отново стратегия Дръстър е съществувала самостоятелно. Така тук остава възможен периодът между ок. 1003–1016 г., когато някакви причини наложили обединяването на тема Тракия с тема Дръстър и тези причини могат да бъдат свързани с последвалите български нахлувания на изток.
Военната единица дукство Тракия и Месопотамия е известна само от три моливдовула всичките на един титуляр – Дамян антипат, патриций и дук на Тракия и Месопотамия. Прави впечатление, че и трите екземпляра са от три различни булотириона. Това показва, че административната единица е просъществувала по-дълъг период от време. В тази връзка като най-логичен период на съществуване на дукство Тракия и Месопотамия е след 1000 г., когато тези земи били повторно завладени от патриция Теодоракан и протоспатария Никифор Ксифий. Последният се явил един от последните стратези на темата Тракия и Йоанопол и императорът изпратил именно него, защото той познавал добре земите. След успешното им завладяване, уменията на Ксифий били оценени от Василий II, който използвал по-нататък Ксифий в последвалите военни действия, но няма сведения да го е възвърнал на старата му позиция. Патриций Теодоракан пък се оттеглил поради старост, а новозавладените Североизточни български земи трябвало да бъдат управлявани и военно контролирани, за да можело да се осигури спокоен тил на император Василий II в борбата му срещу цар Самуил. Такава силна структура, която да подпомагала императора и да контролирала земите може да се види в дукството Тракия и Месопотамия. Що се отнася до твърдението, че след 1000 г. имената на българските градове не били променяни по византийски образец, в случая името Месопотамия играело ролята на описателен топоним, съдържащ две думи, които могат да се преведат и на български – „между-речие“. В тази връзка Василий II не противоречал на своята идея да запазва българските имена на градовете. От 1000 г. се датират и редица печати на стратези на Малък Преслав, чиято стратегия е влизала в дукството.
След 1000 г. Василий II успял да концентрира вниманието си срещу българите. Подписването на мира с арабите дало възможност на Византия да съсредоточи цялата си мощ срещу Българското царство. С похода на патриций Теодоракан и протоспатарий Никифор Ксифия византийската власт в Източните български земи била възстановена. Отново били уредени нови стратегии. Отново били възстановени стратегия Преслав, стратегия Плиска, стратегия Дръстър и стратегията на Малък Преслав, наречена Преславица. В тях били поставени нови стратези с войски, които подобно на Цимисхиевата администрация имали гарнизонен характер. Единствените разлики, които се виждат в случая са, че имената на градовете вече били български. Император Василий II не следвал политиката на скъсване с българското, а го приемал в границите на империята, като раздавал и високи титли на български аристократи. Другата разлика е, че гарнизонната уредба в повторнозавладените от Византия земи за император Василий II била от временен характер, докато Българското царство не бъдело сломено напълно. Срещу най-западните му предели била създадена крупната стратегия Кефалиния и Йерихо. Редица обезсилени от българите византийски военно-административни единици били обновени и подсилени с войскови потенциал. Като основни изходни точки на императора за настъпление срещу Западните български предели били Солунското дукство и стратегията Филипопол. В даден момент император Василий II извършил окрупняване в източните български предели. Стратегиите Дръстър и Тракия били обединени в темата Тракия и Дръстър, а войски на тагмата били подчинени на дукството Тракия и Месопотамия. Това стабилизирало и улеснявало контрола над тези земи, и подобно на Цимисхий притискало все повече Българското царство. Този катепанат и стратегия играели роля и във връзка с река Дунав, по която византийския флот се придвижил за обсадата на Видин през 1003 г.
ВТОРИ ПАРАГРАФ – ВОЕННИТЕ ДЕЙСТВИЯ НА ИМПЕРАТОР ВАСИЛИЙ II СРЕЩУ БЪЛГАРСКАТА ДЪРЖАВА И РОЛЯТА НА ПОВТОРНО АДМИНИСТРИРАНИТЕ ОТ ВИЗАНТИЯ, ЗАВЛАДЕНИ БЪЛГАРСКИ ЗЕМИ (1000–1018 Г.)
След успешната кампания в Източните български предели, император Василий II насочил своята войска към Солунската област, която от години била притисната и обградена от българските войски. Макар и градът да не е бил превзет и такъв опит не е бил правен, цар Самуил доминирал в региона. Целта на императорът била не само да заздрави позициите на Византия в Солун – опити които той неуспешно правил в предишни години, но да премине в настъпление и да удари Българското царство от югозапад. Стратегията на Василий била да тръгне от периферните зони към сърцевината на Българското царство. Василевсът потърсил и подкрепата на венецианците за овладяването на Адриатическото крайбрежие и с цел премахване на българското влияние в региона. По думите на Йоан Скилица през слабо застъпеният със сведения период до битката при Ключ (1014 г.) императорът не преставал всяка година да навлиза в България и да опустошава всичко по пътя си. Българският цар не можел да се противопостави на открито поле, нито да излезе на явно сражение срещу императора. Цар Самуил търпял поражения и започвал да губи силите си. Виждайки, че не може да нанесе в открито сражение удар на непрестанно нахлуващите византийски армии, българският цар променил стратегията си и започнал да прегражда с ровове и огради пътя на императора към България. От това кратко сведение на хронистът описващо около десет годишен период, се вижда че Василий II, започнал да затяга хватката си около Българското царство. Стратегиите, които той създал около българите, имали активна роля в подсигуряването на императора в походите му. Като най-активна военно административна единица се оказала Солунската област, от която Василий II все по-често нахлувал в България. Хватката на императора се усилвала през следващите години, когато той превземал редица български крепости, където поставял гарнизони. Така през 1001 г. гарнизони били поставени в завзетите крепости Верея и Колидрон. Императорът оставил византийски гарнизон и в Сервия. Последвало разполагане на гарнизони във Воден, а през 1003 г. и във Видин. Драчката стратегия била възвърната и възстановена. През 1005 г. патриций Евстатий Дафномил бил поставен за стратег на Драч. През 1014 г. крепостта Мелник се предала на византийския император където по думите Скилица Василий II оставил силен гарнизон. Императорът изпратил войска която установила контрол над крепостите Прилеп и Щип, последвал ги Мъглен.
От писмените извори се вижда, че с настъпателното завладяване на западните земи на Българското царство, император Василий II поставял гарнизони в завладените крепости, а в по-значимите стратези. От друга страна стратези като Ксифия или Евстатий Дафномил често го съпътствали с войски в походите му. В тази връзка характерът на византийската военно-административна система в завладяваните земи на Българското царство продължавал да бъде временнен и осъществяван с гарнизонни войски, които трябвало да държат крепостите и да не позволяват бунтове сред българското население.

ТРЕТИ ПАРАГРАФ – КРАЯТ НА БЪЛГАРСКОТО ЦАРСТВО И ВРЕМЕТО НА НОВИ ПРОВИНЦИАЛНИ РЕФОРМИ
През 1018 г. императорът усвоил крепостта Перник, а в Охрид бил оставен за управител на града Евстатий Дафномил. Последният бил отново преназначен за титуляр на стратегия Драч. Същата 1018 г. в Скопие възникнала стратегия начело Давид Арианит. Той имал длъжността стратег автократор на Скопие. Император Василий II отдал голямо значение на град Скопие с разполагането на титуляр с такава висока длъжност. Тази длъжност превъзхожда позицията стратег. Въпреки това разположената вероятно крупна войскова единица в града, била също от временен характер. До края на Ранносредновековното българско царство византийската администрация продължила да функционира подобно на администрацията от 971 г. – със всяка превзета крепост се поставял гарнизон, а на по-значимите български центрове бил поставян стратег. Така с падането на Българското царство под византийска власт неговите земи били разпокъсани на малки стратегии, които чакали своето окрупняване и изграждане на постоянна провинциална система в годините и границите на доминиращата Византийска империя. Това било така главно заради динамичните процеси случили се по това време, които не позволили на административната система да се адаптира или да бъде организирана адекватно.






ПРИНОСИ НА ДИСЕРТАЦИЯТА

1. Направена е реконструкция на византийското военно-административно провинциално устройство за периода 971–1018 г., което до момента не е правено.
2. За пръв път е използван интердисциплинарен подход при проучването на темата, като са комбинирани историческите сведения с данните от сфрагистиката.
3. Установени са закономерности при първоначалното създаване на темите и последвалото развитие на военно-административната организация в земите на Българското царство.
4. Представени са основните мнения в науката върху дискусионни въпроси, като въз основата на допълнителен анализ на наративния и сфрагистичния материал е предпочетено или предложено ново решение.
5. Текстовете на моливдовулите публикувани в темата са предадени необходимата система използвана в сфрагистиката.
6. Направен е опит известните от писмените и сфрагистични паметници управители на военно-административните структури в земите на Българското царство да бъдат подредени хронологично.
7. Изработено е приложение, което дава ясна и бърза представа за подредбата на военно-административните единици и техните титуляри.

ПУБЛИКАЦИИ ПО ТЕМАТА НА ДИСЕРТАЦИЯТА

1. Стратезите Леон Саракинопул и Исаак – от забравата на историята. – Кюстендилски четения, т. 18, 2018 (под печат).
2. Създаването на стратегията Западна Месопотамия – проблеми и локализиране. – Известия на Исторически музей Кюстендил, т. 21 (под печат).
3. За възникването на византийската тема „Нови Стримон“. – Музеен вестник. Регионален исторически музей – Кюстендил 20/20 (2018), с. 8.


------------------------------------------------------------------------------------------------------


СПЕЦИАЛИЗИРАН НАУЧЕН СЪВЕТ ПО НОВА И НАЙ-НОВА ИСТОРИЯ КЪМ ВИСШАТА АТЕСТАЦИОННА КОМИСИЯ

АНГЕЛ СИМЕОНОВ ДЖОНЕВ

МАКЕДОНИЯ В ЖЕЛЕЗОПЪТНАТА ПОЛИТИКА НА БЪЛГАРИЯ
(1878-1918 Г.)

АВТОРЕФЕРАТ НА ДИСЕРТАЦИЯ ЗА ПРИСЪЖДАНЕ НА ОБРАЗОВАТЕЛНАТА И НАУЧНА СТЕПЕН “ДОКТОР”

СОФИЯ 2007




СПЕЦИАЛИЗИРАН НАУЧЕН СЪВЕТ ПО НОВА И НАЙ-НОВА ИСТОРИЯ КЪМ ВИСШАТА АТЕСТАЦИОННА КОМИСИЯ
АНГЕЛ СИМЕОНОВ ДЖОНЕВ

МАКЕДОНИЯ В ЖЕЛЕЗОПЪТНАТА ПОЛИТИКА НА
БЪЛГАРИЯ (1878-1918 Г.)

АВТОРЕФЕРАТ НА ДИСЕРТАЦИЯ ЗА ПРИСЪЖДАНЕ
НА ОБРАЗОВАТЕЛНАТА И НАУЧНА СТЕПЕН
“ДОКТОР”

шифър 05.03.06. История на България

НАУЧЕН КОНСУЛТАНТ:
доц. д-р Веселин Янчев
РЕЦЕНЗЕНТИ:
проф. д.и.н. Димитър Гоцев
доц. д-р Валери Колев

СОФИЯ
2007


Дисертационният труд е обсъден и насочен за защита на заседание на катедра “История на България” при сторическия факултет на СУ “Климент Охридски”. Дисертацията се състои от увод, три глави, заключение, библиография, списък на съкращенията и приложение с общ обем 457 страници.

Защитата на дисертационния труд ще се състои на 15 ноември 2007 г. /четвъртък/ от 15.30 часа в Големия салон – Зала 102, бул. “Шипченски проход” № 52, бл. 17 на БАН,ет. 1.

Материалите по процедурата са на разположение на интересуващите се всеки работен ден от 10.00 до 17.00 часа в Канцеларията на Института по история при БАН, ет. 2 в същата сграда.

След Освобождението от 1878 г. в българските земи паралелно се развиват две тенденции – едната е насочена към осъществяването на национално обединение, а другата за изграждането на модерна и силна държава. Те са взаимносвързани и от реализирането им се чертае перспективата пред българския народ. Усилията се съсредоточават включително и в изграждането на съвременна транспортна инфраструктура, особено място сред която заемат железниците. За кратък период от време, още през първата половина на ХIХ в. те се налагат като основно сухопътно транспортно средство в развитите индустриални държави. В пределите на Османската империя железниците са внедрени по-късно,обект са на силна конкуренция между великите сили и строителни предприемачи, което довежда до тяхното фрагментиране и ниско качество. Въпреки че в българските земи са изградени няколко линии, те не са свързани в непрекъсната жп мрежа. Младото Княжество унаследява поетите от Турция ангажименти към строителните компании и великите сили посредством Берлинския договор. Тези задължения влизат в разрез със стремежите да се изградят на първо място железопътни връзки, особено важна сред които се възприема тази между България и останалата под чужда власт географската област Македония.
Положените усилия от страна на официалните власти в София и на обществеността в държавата остават фрагментарно изследвани. Много от постигнатото и разултатите не са известни дори на съвременната научна общност. Липсата на цялостно и задълбочено изследване оказва негативно влияние при защитата и отстояването на историческата истина от преиначаване и фалшификации, което е практика в някои днешни съседни държави. Няма откъде да получи достатъчно систематизирана информация и всеки човек, който проявава интерес към миналото или към развитието на железопътния транспорт. В постигнатото до момента се визират само отделни аспекти или се обхваща частот времеви периоди, без да се показват дългосрочните характеристики на провежданата политика. Констатираните пропуски и необходимостта от цялостно проучване са сред причините, провокирали автора да обърне внимание на тази тема.
Целта на дисертацията е да проследи и обобщи зараждането, развитието и резултатите от железопътната политика на България, провежана по отношение на Македония от 1878 г. до 1918 г. За реализирането й авторът се стреми да изпълни няколко основни задачи. Те са свързани с разкриването на редица вътрешно- и външнополитически аспекти. Изясняването на механизма на взимане на решенията и ролята, мястото и отговорностите на всяка от държавните институции при тяхното реализиране заемат приоритетно място заедно с разкриването
на външнополитическите фактори и влиянието, което те оказват. Във взаимовръзка с тях са задачите за открояването на тенденциите между
планираното и постигнатото и мястото на въпроса в дипломатическите усилия на България. Обърнато е внимание на отношението на общест-
веността от двете страни на границата. За постигането на целта и задачите е приложен хронологично-тематичният подход. В структурно отношение дисертацията съдържа увод,
три глави, заключение, библиография, списък на съкращенията и приложение – общо 457 страници. Тази подялба се налага от обективното съществуване на три отчетливо обособени периода на българската железопътна политика по отношение на Македония. Първият обхваща времето от 1878 до 1903 г., вторият от 1903 до 1912 г. и третият от 1912 до 1918 г., като всеки от тях се оформя в отделна глава.
Заедно с изясняването на необходимостта от изследването в увода са направени някои важни уточнения на хронологичните граници, на
териториалния обхват, на железопътната специфика и организация, както и преглед на историографските достижения и на привлечените
нови извори. Хронологическите граници се определят от две изключително важни събития – решенията на Берлинския конгрес от 1878 г. и подписването на примирие от България през 1918 г., с което са спрени бойните действия през Първата световна война. Те имат съдбоносно значение за българския народ и за осъществяваната железопътна политика по
отношение на Македония. Съществено внимание е обърнато на териториалния обхват. На базата на постигнатото до момента са обособени границите на географската област Македония. Направено е важно уточнение, че в непосредствения обхват на изследването се включват и териториите от Югозападна България, на юг от столицата София (горното течение на р. Струма и най-горнато течение на р. Искър). Изяснени са редица основни и специфични характеристики на железопътния транспорт, свързани с неговата същност и организация на движението. Пояснени са елементите на пътя и видовете линии, които
се въвеждат в практиката. В непосредствена връзка с тях са подвижният състав и експлоатацията, извършвана от специално подготвен персонал. Изяснени са основната част от използваните термини. Другият преглед, който се прави в увода, е свързан с постиженията
и пропуските на историографията. В хронологичен план са представени
редица изследвания, като най-старите са доминирани от представители предимно на инженерните среди и на военните. Открити са недостатъците, свързани с липсата на познания по историческата методология.
Съществуват и качествени разработки, в които се разглеждат, макар и фрагментарно, накои аспекти на българската железопътна политика по
отношение на Македония. Със съществен принос в междувоенния период се открояват проучванията на полк. Р. Лудогоров, командир на железопътните войски през Първата световна война. Въпреки че се запазва тенденцията инженерите да продължат да пишат за миналото, постепенно те са изместени от професионалните историци. Сериозен е приносът на Е. Стателова, Р. Попов и др., които разкриват редица проблеми, свързани с железопътното развитие. Най-значими са постиженията на Е. Костов, който изяснява някои вътрешнополитически аспекти от жп строителството по долината на р. Струма. Анализират се достиженията на географите и краеведите. В историографския преглед е показано отношение и към чуждитеи изследвания. Сред тях вниманието е насочено
към бившите югославски и съвременните македонски автори. Понеже голяма част от тях преследват пропагандни цели с подчертана доза субективизъм, се налага внимателен подход при използването на техните произведения.
Историографските постижения са сериозна база, но са недостатъчни за изследването, за което са проучени редица институционални и лични фондове от Централния държавен архив, Българския исторически архив при Народна библиотека “Св. Св. Кирил и Методий”, Науч-
ния архив на Българска академия на науките, Централния военен архив – В. Търново, регионални архиви и музеи. Включени са оригинални до кументи от Държавния архив на Република Македония. Едновременно
с непубликуваните, за дисертацията са използвани документи, публикувани в български, югославски и македонски сборници, стенографските дневници на Народното събрание, мемоари на известни политически,
военни и стопански дейци, централната и местната преса. Първа глава - “Определяне на железопътните приоритети към Македония (1878-1903 г.)” съдържа четири параграфа.
В началото на първия параграф е направена обща характеристика на факторите, които оказват влияние върху комуникационното разви-
тие на Турция. Отделено е специално място на плановете и обектите в Югозападните български земи и са обобщени постигнатите резултати
– изградена е линията Солун-Скопие-Косовска Митровица, а в етап на строителство остава част от централното трасе - София-Кюстендил-
Скопие. Изведени са основните приоритети на Османската империя, великите сили и балканските държави. Стремежът е чрез този преглед да се представи формирането на политиката на всяка заинтересована
страна още в зората на железопътния транспорт. Във връзка с техните усилия са показани действията на строителните предприемачи, основна роля сред които играе барон Хирш.
Друг съществен аспект, който оказва непосредствено въздействие, са решенията на Берлинския конгрес. На България съгласно чл. 10 от договора са наложени ангажименти, които преди това са поети от Турция към Австро-Унгария и Компанията за експлоатация на Източ-
ните железници. На тази база Дунавската монархия изгражда своята стратегия за построяването на жп линия през Балканите по направлението Белград-Ниш-София-Пловдив-Цариград и Ниш-Скопие-Солун. Допълнително тя гарантира своите интереси в западната част на полуострова.

Още в самото начало на своето съществуване развитието на железниците превръща Княжество България в арена на сблъсък между великите сили и протежирани от тях строителни предприемачи. Първите правителства и княз Александър са поставени в трудното положение да избират между различни проекти и планове за цялостно транспортно развитие на държавата. В конкуренцията на предно място излизат Австро-Унгария, Англия и Русия, като Дунавската монархия най-целенасочено и успешно съумява да прокара своите интереси, винаги позовавайки се на Берлинския договор. Тактиката й съчетава използването на пряк натиск или отстъпки за сметка на компанията на барон Хирш.

Въпреки опитите да се противопоставят, като отстояват жп свързването на първо място с Македония, Източна Румелия, а през Румъния
с Русия и Западна Европа, либералните правителства на Др. Цанков и П. Каравелов не съумяват да устоят на натиска, упражняван от Виена.

Направеният под руско влияние компромис да се участва в Конференцията на четирите (Австро-Унагрия, Османската империя, Сърбия и
България), е последван от друга отстъпка международната линия да премине по направлението Цариброд-София-Вакарел, ако барон Хиршсе откаже от всичките свои права на територията на Княжеството. Опитите, включително и чрез решение на Народното събрание, направлението към Македония през София и Кюстендил да бъде лансирано
като един основен приоритет, своевременно са парирани от Дунавската монархия. България не съумява са се възползва от някои възможности
по време на заседанията на Конференцията, проточили се през няколко години, и да поиска срещу определени отсъпки от нея Турция да
даде съгласие за построяване на свързваща железница с Македония. На международния форум е постигнат един съществен успех, като компанията на барон Хирш е отстранена от територията на Княжеството. Железопътната връзка към Македония фигурира в закона, приет
през управлението на ген. Л. Соболев (1883 г.). Реализацията й е част от стратегията на външния министър К. Стоилов към тази географска
област. При ратификацията на договора от Конференцията на четирите и при гласуването на закон за железните пътища при дискусиите в
Народното събрание ясно се очертава желанието на първо място да се осъществи свързването с Македония. Въпреки несъгласието на значи-
телна част от българската общественост с договореното от четирите Княжеството изпълнява и въвежда в експлоатация първо своя участък Цариброд-Вакарел от междуародната железница Белград-Цариград,
открита на 1 август 1888 г. Във втория параграф е разгледана по-голямата част от управление-
то на Ст. Стамболов. Сложната външнополитическа обстановка поради разрива с Русия и отказа да се признае княз Фердинанд оказва влияние върху непосредствените приоритети. Железопътното развитие и свързването с Македония постепенно придобиват важно значение. Участъкът София-Кюстендил фигурира в приетия закон като част от
проекта до Каспичан за връзка с пристанище Варна. Външнополитическата ситуация оказва съществено влияние на фона на задълбочаващите се противоречията между Италия и Австро-Унгария. Стремежът на Рим е да изгради жп връзка между адриатическите пристанища и Солун, а на Дунавската монархия да запази своето предимство, като лансира проекта за линия през Новопазарски санджак. Отделно в конкуренцията се намесва Германия, като нейни банки участват в изкупуването заедно с други, предимно австроунгарски капитали на Компанията за експлоатация на Източните железници. В такава сложна обстановка Княжеството активизира своята политика. В края на 1890 г. правителството под въздействието на дипломатическия агент в Цариград Г. Вълкович разработва стратегия за свързването на българските с турските железници към Скопие. Склонността на Княжеството към компромис по други двустранни въпроси е съчетана с изграждането на външнополитическо лоби, включващо Англия, Италия и Австро-Унгария. Тези страни, които са съюзници в Средиземноморското съглашение, оказват подкрепа на Стамболовия кабинет. Въпреки нея и декларираното първоначално съгласие от Високата порта, скоро политическата ситуация се променя и за Турция първостепенно
значение придобива проектът Дедеагач-Солун. Краткотрайна се оказва и помощта на Австро-Унгария, която се връща към старата си пози-
ция. Българските усилия се сблъскват освен с турското протакане и с противопоставянето от страна на Сърбия и Русия. Опитът жп свързването да се договори, като се поставя последователно на аудиенциите, дадени от султан Абдулхамид II на министрите Гр. Начович, Д. Греков и на премиера Ст. Стамболов, също не дават резултат. В средата на май 1892 г. Турция показва склонност да задоволи българските искания, но предлага друго направление на тресето – вместо към Скопие, то да се осъществи по долината на р. Струма към проекта Дедеагач-Солун. Правителството, водено от желанието непременно да осъществи своята цел, бързо дава съгласието си. Скоро става ясно, че Високата порта по-скоро спекулира, отколкото има желание да пристъпи към реализацията му. Това провокира българската страна да опита друга тактика, лансирана от Гр. Начович. Стремежът е първода се договори чуждестранен предприемач, който да се ангажира с изграждането на турския участък. Усилията са насочени към строителя на линията Дедеагач-Солун, но той също не се ангажира категоричнос реализацията му.
Правителството на Ст. Стамболов обръща внимание и на изграждането на своя участък, като предприема конкретни действия съгласно
приетия закон. Извършени са проучвания по трасето от столицата до границата. Проведен е търг за отдаване на предприемач на участъка София-Перник, който обаче е провален. Спечелилият тръжната процедура инж. Гию е обезщетен, като получава в замяна договор за проучване и изготвяне на проектната документация за тресето на българска тери-
тория. Той се възползва от държавната протекция и на изключителновисока цена извършва поръчката, като не спазва набелязаните срокове. Оскъпяването на проекта се получава от изготвянето на няколко вари-
анта за преминаването на Владайския вододел. Те не са взети предвид, като при изграждането по стопански начин на линията София-Перник
е използвано старото турско трасе, започнато през 70-те години на ХIХ в. Железницата с дължина 34 км е открита на 8 декември 1893 г. от
княз Фердинанд. С този акт е осигурена връзката с каменовъглените мини, откъдето се доставя гориво, а също е осъществена и първата
част от проекта към Македония. Третият параграф обхваща управлението на К. Стоилов. Изключителна приемственост във външно и вътрешнополитически план може да се констатира с правителството на Ст. Стамболов. Продължават се опитите първо да се осигури строителният предприемач, като в тази
посока се насочват дипломатическите усилия. Турция не показва своето категорично предпочитание към едно от двете трасета, което се отразява върху законодателството в България. Като крайна точка за свързване между двете страни се формира твърде общо държавната граница. За Княжеството приоритет продължава да се отдава на Струмското трасе. Застоят във външнополитически план е използван за изграждането на безалтернативния участък Перник-Радомир, с дължина 15,5 км, който е открит за експлоатация на 6 февруари 1897 г.
Продължаването на жп линията към Македония предизвиква сериозна обществена дискусия. От инженерните и техническите среди се пред-
лагат редица варианти, които да задоволят интересите на държавата и на местното население. Кюстендилската и дупнишката общественост настояват железницата да премине през тяхната територия. Правителството създава специална междуведомствена комисия, която предлага проектираната линия да следва долината на р. Струма по трасето Радомир-Кюстендил-Бобошево-Кочериново. В средата на 1897 г. се забелязва промяна във външнополитическата обстановка вследствие на Гръцко-турската война. Високата порта
показва склонност да задоволи някои български искания, сред които и въпроса за железопътното свързване. Правителството на К. Стоилов променя своя приоритет и настоява за изграждането на железница 10 по направлението към Скопие. В тази посока са усилията на дипломатическия агент в Цариград Д. Марков. Турската страна постепенно
изпълнява своите ангажименти за даването на три владишки берата и назначаването на търговски агенти, а на 6 ноември 1897 г. великият везир уведомява с тескере за съгласието железопътното свързване да се
осъществи по трасето Кюстендил-Куманово със забележката, когато империята има финансова възможност. Това е първият писмен документ, получен след дългогодишни дипломатически усилия и в условията на силно сръбско и австроунгарско противопоставяне. В Народното събрание е гласуван закон за изграждането на жп линията Радомир-Кюстендил-турската граница при Гюешево по направлението към Скопие. Българската страна се презастрахова и допуска строителството и на второто трасе през Дупница за Г. Джумая. С известно закъснение е проведена тръжна процедура и към средата на
1898 г. е подписан договор за жп линията Радомир-Кюстендил-Гюешево със събирателното дружество “Петров, Джумалиев и сие”. Въпре-
ки известни противоречия сред съдружниците, ръководени от ген. Р.Петров, започва поетапното изграждане на обекта. Продължава натискът в Цариград. В него се включват и българските предприемачи Гр.Найденов и И. Грозев, които се стремят да получат концесията за турския участък. Те са част от стратегията на кабинета, който оказва натиск и по дипломатическите канали. Разнобой между българския агент в Цариград и предприемачите оказва негативно въздействие, въпреки че до края на своето управление правителството запазва този подход.

През управлението на К. Стоилов са постигнати най-съществените вътрешно - и външнополитически резултати за ХIХ в.
В четвъртия параграф се разглежда политиката на редица български правителства, управлявали за кратко време страната между 1899-1903 г. Преходът между двата века се характеризира с изострена финансова криза в държавата. Коалиционното правителство на Д. Греков,
заместило кабинета на К. Стоилов, с този основен мотив спира изграждането на участъка Кюстендил-Гюешево от проекта Радомир-турската
граница. Десетото ОНС потвърждава с решение извършената мярка, като се позовава и на липсата на съгласие от турска страна. Постепен-
но правителството се отказва от постигнатото, като изоставя везирското тескере. Спира се целият обект Радомир-Гюеш ево вследствие на
проблемите и несъгласието на предприемача да строи само участъка 11 12 до Кюстендил. Прекратени са постъпките на Гр. Найденов в Цариград.

Дипломацията се опитва да постави въпроса на двустранни преговори, но претърпява неуспех.
Единствената по-сериозна активност в началото на ХХ в. е свързана с обезщетяването на събирателното дружество “Петров, Джумалиев
и сие”. То е започнато от коалиционния кабинет на П. Каравелов и от самостоятелния на Ст. Данев. Тяхното управление се сблъсква с изо-
стряне на взаимоотношенията между великите сили, които са резултат от конкуренцията при проектирането и изграждането на железници в
Османската империя. Германия лансира идеята за Багдатската железница, което предизвиква негативна реакция особено в Русия. Австро-
Унгария поставя отново въпроса за Новопазарската връзка за директна линия между Виена и Солун. Сърбия, подкрепяна предимно от Русия и някои от другите сили, противопоставя проект за железница между
Дунав и Адриатическо море. Съперничеството е основно на политическо ниво и по-скоро парира проектите на Балканския полуостров. В
България единствено се коментира актуализирането на железопътното свързване с Македония като вариант за обезщетение, в случай че се пристъпи към реализация на предложените проекти. Опитите на обществеността в Югозападна България да се започне строителството, не успяват. В това число са и усилията на предприемача на Рилските гори
Т. Балабанов, който предлага строителството за своя сметка на индустиална железница Радомир-Дупница-Кочериново. На прага на новия век активността е спряна, което има негативни последици за политиката, провеждана от Княжеството. Втората глава на дисертацията е озаглавена “Железопътната връзка с Македония в регионалните и трансбалканските проекти
и интереси (1903-1912 г.).” Първи параграф проследявава възстановяването на железопътна-
та политика през Второто управление на Стамболовистите. Първите опити са направени по време на преките българо-турски преговори за
урегулиране на отношенията след Илинденско-Преображенското възтание. Премиерът Р. Петров предлага проект за споразумение, където
се предвижда построяването на две съединителни линии – Куманово-Кюстендил и Дупница-Серес. Понеже въпросът не е сред приоритетите на Княжеството, е допуснат компромис, като в окончателния текст на протокола към споразумението от март 1904 г. само е констатирана 13 необходимостта от железопътно свързване между двете страни. Външнополитическият аспект временно е поставен на втори план. Пристъпва се към активизиране на строителството на българска
територия. Осигурени са необходимите средства чрез заем от Парижката и холандска банка и е проведена тръжна процедура за жп линията Радомир-Кюстендил-турската граница при Гюешево. Договорът за строителството с предприемача – командитно дружество “Иван П. Златин и сие”, е утвърден в края на ноември 1905 г. Извършена е корекция на плановете и след удължаване на срока с една година строителят се задължава да построи обекта до 1 август 1909 г. Проблеми възникват с осигуряване на работна ръка, като са наети специалисти от Италия и работници от Османската империя и Сърбия. Трудности има и с осигуряването на необходимите материали, защото жп инвентарът поскъпва с около 25-30 %. Едновременно с търга се провежда процедурата по обезщетяването на стария предприемач. Според някои изчисления премиерът ген. Р. Петров успява да осигури на своето дружество обезщетение в размер на 1800000 лв, което поражда сериозни съмнения за злоупотреби. Има известна активност към проекта по долината на р.Струма. В законодателството е включено трасето Радомир-Дупница-Бобов дол, но вариантите за построяването на индустриална железница от Бр. Балабанови отново са отхвърлени. В края на 1906 г. се активизират външнополитическите усилия. Извършени са промени в кабинета и за министър на външните работи е назначен Д. Станчов, който ръководи ведомството до края на стамболовисткото управление. Дипломатите А. Шопов, Д. Ризов и М.Сарафов и инжинерът Ст. Сарафов разработват своите виждания за железопътното развитие на Балканите и по-специално свързването на България с Македония. В международен аспект се забелязва постепенно активизиране на сръбските, австроунгарските и германските планове. От Виена и Берлин залагат на разширяването на своето влияние посредством железопътните проекти за сметка на постепенното изоставяне на Мюрнщегските реформи. В началото на 1907 г. България и Османската империя започват преговори по редица двустранни въпроси, един от които е свързването с Македония. Княжеството настоява за реализация на проекта Кюстендил-Куманово. За тази цел са направени постъпки за осигуряването на австроунгарска и германска подкрепа. В хода на преговорите, които 14
се провеждат в Цариград, турската страна поставя искането жп свързването да се осъществи по долината на р. Струма. Това предизвиква известно колебание в стамболовисткия кабинет. След уточняване на
позициите между външното, военното и министерството на обществените сгради е изработена нова позиция. Допуснат е компромис, като трасето Кюстендил-Куманово запазва своето приоритетно място, но се предвижда и построяването, но след него на направлението по р.Струма. Готовността за отстъпки обаче не задоволява турската страна, която поставя нови искания. Силно се противопоставя Сърбия. Негативна е позицията на Италия и се констатира двойственост в действията на Австро-Унгария. Дунавската монархия с германска подкрепа в
поверителна обстановка подготвя актуализирането на Новопазарския проект. През управлението на Стамболовистите е възстановена провежданата железопътна политика, но външнополитическият аспект все
още не получава реализиация въпреки поетите ангажименти от Турция съгласно споразумението от март 1904 г. Вторият параграф е посветен на управлението на Ал. Малинов и железопътното съперничество на Балканите. Още в самото начало новият кабинет се сблъсква с трудости в международен палн. Повод за ескалация на напрежението е официалното искане на Австро-Унгария, подкрепено от Германия за изграждането на Новопазарския проект и връзката между гръцките и турските железници в Македония. В отговор Сърбия, подкрепена от останалите велики сили противопоставя своя Адриатически проект. Наместват се Черна гора и Румъния. Българското правителство, докато изчаква, изработва своята тактика. За основен приоритет е избрана линията Кюстендил-Куманово, като усилията са съсредоточени първо да се ангажира строител за турския участък. Преговаря се с италиански и френски предприемачи. Не се изключва напълно и Компанията за експлоатация на Източните железници, въпреки нежеланието на премиера Ал. Малинов и външния министър Ст. Паприков. Дипломатическият агент в Цариград Ив. Ст.
Гешов разчита на успех след намесата на княз Фердинанд и го призовава да направи аудиенция при султана. Събитията взимат обрат и железопътният въпрос е изтласкан на
по-задни позиции след избухването на Младотурската революция, последвана от обявяването на българската независимост и анексията на Босна и Херцеговина. Окупацията на Източните железници допълнително усложнява обстановката. Въпреки тези обстоятелства железопътното свързване по направлението Кюстендил-Куманово е част от
проблемите, поставени при преговорите с турската страна от делегата на кабинета А. Ляпчев. В окончателното споразумение за признаването на Независимостта обаче този въпрос не попада. Продължава строителството на линията Радомир-Кюстендил-Гюешево. Продължават трудностите, предизвикани от поскъпването на железопътния материал. Привличането сред работниците на сърбомани от Турция предизвиква противопоставянето на ВМОРО и те са принудени да напуснат обекта. Обстановката допълнително се усложнява след обявяването на Независимостта, защото спира за осем месеца вноса на взривни вещества за пробиването на тунелите. Тези проблеми
забавят набелязания график особено в участъка по дефилето на р. Бистрица от Кюстендил до Гюешево. Другият участък все пак е въведен
в експлоатация в срок – гара Кюстендил е осветена на 1 март 1909 г.

На 26 юли 1909 г. в присъствието на премиера и министри от кабинета тържествено е открита жп линията Радомир-Кюстендил. Участъкът до Гюешево е изграден с едногодишно закъснение и е включен в жп мрежата на страната на 16 юли 1910 г.
Правителството отстоява Скопското трасе като единствен приоритет въпреки категоричните заявки на младотурците за предпочитание
към проекта по долината на р. Струма. Българската страна изтъква неговото значение в дипломатическите сондажи като част от вариант
на Адриатическата железница. В преговорите с Румъния за изграждането на мост над р. Дунав, проведени в края на 1909 г., се защитават неговите преимущества, което предизвиква противопоставянето на Сърбия. Струмското направление постепенно придобива актуалност
под вътрешно и външнополитически натиск. В началото на 1910 г. Бр.Балабанови предлагат заем на държавата за изграждането на жп ли-
нията Радомир-Дупница-границата при Кочериново. Народното събрание приема по принцип предложението, но не стартира по-нататъшната процедура. По същото време е аудиенцията на цар Фердинанд с част
от министрите в Цариград, където се дискутира железопътното свързване. Така постепенно българското правителство променя следваната
линия, като се съгласява и на двете свързащи железници в Македония и с проекта Девлет агач-Елхово в Източна Тракия. Дискутират се и
различни варианти за преминаване на трасето към Скопие. Турски среди подхвърлят идеята за изцяло ново направление по долината на р.
Брегалница, но то не е предложено официално.
В съзвучие с новата политика правителството пристъпва към осигуряване на необходимите средства за изграждането на жп линията Радомир-Дупница-Кочериново. Не са използвани услугите на Бр.Балабанови, а в началото на 1911 г. е сключен заем с английска банкова къща. В застой попадат дипломатическите усилия в Цариград. Кабинетът на Ал. Малинов успешно завършва изграждането на обекта Радомир-Кюстендил-Гюешево с дължина 86 км. В края на своето управление променя следваната политика, съгласява се със Струмското трасе и пристъпва към реализацията на проекта Радомир-Дупница-Кочериново. В третия параграф се разглежда отношението на правителството на Ив. Е. Гешов към старите проекти и новите идеи. Още в началото на своето управление в края на март 1911 г. новият кабинет се сблъсква с промяна на турската политика. Високата порта се отказва от двете свързващи трасета и официално предлага ново по долината на р. Брегалница – Криволак или Градско-Щип-Кочани-Царево село със свързване при местността Черната скала или при с. Кочериново. Основният мотив е обединението по финансови съображения на съществуващите
варианти в един. Кабинетът на Ив. Е. Гешов анализира създадената ситуация, като експертно мнение дават от военното и от министерството на обществените сгради. Техните препоръки са да се отхвърли новото предложение, защото в тази зона се очаква съсредоточаването на турската войска, а допълнително се строи един жп участък, като без
практическа необходимост остава линията Кюстендил-Гюешево. Допускат се като по-полезни някои варианти на Скопското трасе (Крива паланка-Кратово-Клисели /дн. Св. Николе/-Велес или Крива паланка-Кратово-Щип-Градско) вместо новото предложение по р. Брегалница. Правителството се възползва от създадените проблеми със заема за проекта Радомир-Дупница-Кочериново и спира тръжната процедура. Това е ясен знак за твърдата решимост свързването да се осъществи на първо място по Скопското направление. Първите опити на дипломацията се натъкват на твърд отпор. Българският пълномощен министър в Цариград М. Сарафов полага много усилия да убеди турските управляващи в несъстоятелността на новия проект. В негова помощ действа и директорът на БДЖ инж. Б. Морфов. Високата порта отстоява своята политика и отстъпва за проучване и последващо право на строеж на Френската железопътна генерална мрежия проекта по р. Брегалница заедно с други обекти в Западните Балкани. Това са сръбският вариант на Адриатическата железница, който в Османската империя преминава по трасето Мъдраре-Прищина-Призрен-Дебър-долината на р. Мати-Сан Джовани ди Медуа-Шкодра и линиите Битоля-Ресен-Охрид-Янина-Адриатическо море, Охрид-Дебър и Битоля-Прилеп-Градско-Щип-Кочани-Царево село-българската граница. Очертава се доминация на Белград, защото се осъществява втора връзка с Македония. Българската позиция остава категорична свързването да се реализира по Скопското направление. Политиката на Високата порта се променя след избухването на
Итало-турската война, като през октомври 1911 г. започват индикации за връщането им към проекта Гюешево-Куманово. Първоначално като
тенденция се запазва искането за свързване по р. Струма и по р. Брегалница. Междувременно в България се обсъждат различни варианти
за железопътни линии и за проучване е прието направлението София-Самоков-Дупница като алтернатива на трасето Радомир-Дупница. За
специалистите вторият проект има по-добри характеристики и получава тяхната подкрепа.
Турската позиция еволюира бавно, като жп свързването се обвързва с други въпроси. Правителството на Ив. Е. Гешов отхвърля
всеки опит за усложняване на преговорите, но в един момент показва склонност да приеме и третото трасе по р. Брегалница. С него се съ-
гласяват и военните експерти, но с изричното искане свързването да се осъществи край с. Кочериново. Компромисът е направен в момент,
когато Високата порта изоставя проекта по р. Струма и се съгласява с приоритетното реализиране на Скопското направление. По време то съвпада с подписването в края на февруари 1912 г. на българо-сръбски съюзен договор, според единия от членовете на който Македония се разделя на две зони. Значителна част от трасето към Куманово попада в спорната зона. Съгласието на Турция с българския приоритет е демонстрирано последователно от официалните власти и се пристъпва към изработването на двустранните документи. След проучване на границата от български и турски инженери и с участието на представители от Източните железници, в края на април 1912 г. е сключен протокол за определяне на вододелния тунел под местността Деве баир край с. Гюешево. Постигнат е значим резултат в усилията за осъществяването на българските цели. Сръбското недоволство този път не се декларирана официално ниво, а само се проявява на страниците на белградската преса. Кабинетът на Ив. Е. Гешов подготвя и “Споразумение относно съединяването на българските и отоманските железопътни линии”, което предвижда на първо място построяването на Скопския проект, а след това свързването при Бараково. Турция си запазва правото сама да определи и инициира по Струмското или Брегалнишкото направление да се реализира вторият проект. Обсъжда се начинът на сключването на договора и мястото на разменната гара, като българската страна насто-
ява това да бъде вече изградената станция край с. Гюешево. При уточняването на детайлите всяка от страните се опитва да получи максимална печалба. От Източните железници се стремят да променят българската тарифна политика. Турция постепенно започва да бави преговорите и едва в средата на юли 1912 г. въпросът е внесен в Министерски съвет. По същото време са извършени промени в кабинета, което довежда до ново протакане. М. Сарафов се опитва да активизира новите управляващи, но постепенно губи надежда за скорошно решение на въпроса. Българо-турските отношения се усложняват след атентата, извър-
шен от ВМОРО в Кочани и последвалото клане. Албанското въстание и превземането на Скопие допълнително катализират процесите. След
договора със Сърбия България сключва споразумения с Гърция и Черна гора. Оформя се Балканският съюз, който се ориентира към война
с Османската империя. Кабинетът на Ив. Е. Гешов полага значителни усилия за осъществяването на железопътното свързване с Македония,
като постига един съществен успех. Турция се съгласява с реализирането на Скопския проект, а писменото споразумение е сред малкото
официални документи, подписани от представители на Високата порта. Българският участък от трасето по р. Струма не е изграден, което е сериозен недостатък при подготовката за война с Империята. Третата глава обхваща “Българската железопътна политика през войните (1912-1918 г.). Състои се от три параграфа. В първия параграф се разглеждат железопътните планове в Македония между 1912-1915 г. На 5 октомври 1912 г. избухва Балканската война. Българската армия освобождава Източната част на Македония и превзема цялата жп линия Дедеагач-Солун. Първите мероприятия, които се осъществяват от железопътните войскови подразделения, са възстановяването на разрушените обекти и подновяването на експлоатацията. Тази линия се оказва важна част от инфраструктурата за снабдяване на армията, защото с блокадата на Одрин железопътната връзка се осъществява по маршрута София-Ниш-Скопие-Солун-Дедеагач за позициите в Източна Тракия. Проблеми има не само с възстановяването на движението, но и с използването на участъците, попаднали под гръцки контрол. Конфликтна точка е експлоатацията по съединителната линия Карасули-Килиндир /27 км/, която осъществява
пряката връзка между Скопие и Дедеагач, без необходимостта влаковете да пътуват до Солун. Контролът на участъка от гръцката армия поражда конфликти с българския жп персонал и спира движението. С проблемите е запознат цар Фердинанд, който в началото на декември
1912 г. посещава Солун. Българският представител в гръцката главна квартира ген. Хр. Хесапчиев полага много усилия и успява да сключи двустранно споразумение за движението на влаковете по участъците Карасули-Килиндир и Гюмендже-Карасули, с което е осигурен необ-
ходимият за армията маршрут. Изтеглянето на българските части в Източна Тракия създава
възможност за проникването на гръцки подразделения и опасност от прекъсването на жп линията Дедеагач-Солун. На натиск са подложени българските войници, които охраняват участъка Солун-Саламанли /дълъг 29 км/, разположен в гръцката окупационна зона. Тези проблеми се запазват до средата на май 1913 г., когато се стига до военни сблъсъци с жертви от двете страни. Проблемите не спират и след прокарването на дамаркационна линия и потвърждаването на вече постигнатите
споразумения. Командващият Втора българска армия ген. Н. Иванов полага много усилия да предпази частите от въоръжен конфликт, но
провокациите го обезкуражават. Още през войната българското правителство командирова специалисти за проучването на нови линии.
Струмското трасе придобива приоритетно значение за свързване на София с Бяло море.
В средата на юни 1913 г. ескалират отношенията със съюзниците. Един от поводите за противоречията с Гърция са железниците. Бъл-
гария съсредоточава войскови подразделения в Македония, като използва за превоз и снабдяване линията Дедеагач-Солун. За офанзивни действия тя може да се използва, но трудно би издържала при отбрана или отстъпление, защото е уязвима от близостта на демаркационната линия. Опасенията се оправдават особено след започването на отстъ-
плението на Втора армия в Междусъюзническата война. Българските части са изтласкани от долното течение на р. Струма и остават без
жп комуникации в Източна Македония. Това затруднява снабдяването и маневрирането на войсковите подразделения. С подписването на 28 юли 1913 г. на Букурещкия договор България получава от Македония само Пиринския дял и Струмишко, където няма изградени железници.
Втората част от параграфа обхваща междувоенния период. Той се характеризира с изработването на проекти за линия по долината на р.Струма. Това направление продължава да бъде един от основните държавни приоритети, като първо място получава изграждането на “Ро-
допската железница” за връзка с пристанището Порто Лагос на Бяло море. Със започването на Първата световна война жп инфраструктура-
та във Вардарска Македония се превръща във важна цел на атентатите на ВМОРО, които се опитват да попречат на сръбското снабдяване от
Солунското пристанище. Най-мащабна проява сред тях е Валандовската афера. В средата на март 1915 г. правителството на В. Радославов вна
ся в НС законопроект за разширяване на жп мрежата на страната, като на първо място е предвидено строителството на линията Радо-
мир-Дупница-Г. Джумая и клонът Дупница-Бобов дол. След натиск на опозицията за продължаване на проекта до границата с Гърция
правителственото мнозинство успява да изземе инициативата и да включи цялото трасе в закона. Предвижда се на два етапа строител-
ството на линията – първо до Г. Джумая, а след това до границата.

Обезпечена е и нужната сума за изграждането на обекта. Тръжната процедура се забавя и не е проведена. Присъединяването на долното
течение на р. Струма към България и жп свързването са сред условията за включването на страната в Първата световна война. Те
са представени пред Съглашението и Централните сили. Германия успяват да убеди цар Фердинанд и правителството на В. Радосла-
вов в своя успех и гаранции. България сключва няколко споразумения, сред които в условна форма са й обещани военни материали, от които евентуално би се нуждала. През Балканските войни и междувоенния период трасето по долината на р. Струма придобива приоритетно значение, но освен плановете не е пристъпено към реализацията му. Вторият параграф разглежда предизвикателствата пред България с
включването й в Първата световна война. След мобилизацията армията комплектова за бойните действия една железопътна дружина. Нейните
задачи са да възстанови и въведе в експлоатация превзетата от Сърбия инфраструктура, в това число и в Македония. Във връзка със заповедите са формирани и съответните подразделения, които се подготвят, но сериозен пропуск е осигуряването на железопътен материал за строителство на нови линии. През октомври и ноември 1915 г. е превзета и е създадена организация за възстановяване и експлоатация на мрежата във Вардарска Македония. Поради незначителните разрушения поправките са извършени бързо и с трофейния подвижен състав започва движението във формирания Скопски жп район, включващ линиите Скопие-Ристовац, Скопие-Велес и Скопие-Феризович. Южната част от линията по Вардарската долина е значително повредена от проникналите съглашенци, което предизвиква по-бавното й възстановяване. Успешната офанзива срещу Сърбия е съпътствана от прехвърляне на англо-френски корпус в района на Солун и създаването на нов фронт. Германия в стремежа си да привлече Гърция въздържа България да изтласка противниците от Егейска Македония. Постепенно съглашенците се укрепват, като поставят под свой контрол съществуващата жп инфраструктура. Съсредоточаването на частите срещу новия противник поставя пред българското командване въпроса за снабдяването на позициите. Животинските впрягове не могат ефективно да осигуряват войската. Към фронтовата линия функционира единствено жп линията по долината
на р. Вардар. Тя въпреки нежеланието на военното командване поради недостиг на персонал и подвижен състав е отстъпена за експлоатация на германците. Интересите на Царството се защитават от специално
създадената Българска експлоатационна дирекция с център в Скопие и договореността за пропускането на необходимия брой влакови композиции. Командващият действащата армия ген. Н. Жеков и началникът на щаба ген. К. Жостов търсят начин за излизане от затрудненото положение и предлагат за снабдяването на позициите по долината на р.
Струма да се изгради военна теснолинейка и да се окупира Югоизточна Македония с железницата Окчилар-Демир Хисар. За десния фланг да се изгради подвозната линия Градско-Битоля. Германците отказват проникване в гръцка територия, но се съгласяват с другите две направления. На България е отпуснат железопътен парк за изграждане на дековилка на парна тяга с отстояние на релсите 600 мм. Първите доставки са предназначени за проекта по Струмската долина, започнат с изграждането в началото на декември 1915 г. на участъка Радомир-Дупница. Непознаването на спецификите на новата технология създава известни трудности. След изучаването и прилагането в практиката нередностите са отстранени и от командированите жп роти, пехотни дружини и сръбски военнопленници е построена и въведена в експлоатация на 4март 1916 г. В процеса на работа е продължено строителството към Г.Джумая, успешно завършено на 27 май 1916 г. Усвояването на германския парк е съпроводен с адаптиране на изискванията, но са запазени редица български спицифики при организацията. На обекта по долината на р. Струма работят основно български жп специалисти, като се използва само експертната помощ от съюзниците.
За разлика от него по другото трасе се работи от германски жп роти, а масовите работници са български войници. По този начин между 26 февруари и 2 април 1916 г. е изградена дековилката Градско-Дреново. Обектът се ръководи от германския жп специалист Валтер
Тетцлаф, на когото е наредено да продължи изграждането на подвозната комуникация с редуването на въздушна въжена линия, каквато е монтирана между Дреново и Прилеп. Задачите с навременното снабдяване на фронта, изграждането на нови линии и отношенията със съюзниците извеждат на преден план много противоречия. С цел превъзмогването им е извършена реформа и българските части са поставени под командването на новосъздаде-
ното Управление на железопътните съобщения, ръководено от полк.Р. Лудогоров. С разрастването на строителството към него се формират новите подразделения. Усилията се насочват към изграждането на обектите Г. Джумая-Левуново и Прилеп-Битоля. Офанзивата през август 1916 г. по левия и десния фланг на Солунския фронт видоизменя ситуацията. За кратко време Първа армия превзема територии в Югозападна Македония, като в експлоатация е въведена жп линията Битоля-Лерин-Суровичево. Съглашенската контраофанзива скоро устано-
вява контрол върху тази комуникация. За разлика от кратковременния характер на това завоевание настъплението в Югоизточна Македония е по-успешно и трайно, като под български контрол преминава жп линията Окчилар-Демир Хисар. Създаден е отделен Беломорски жп район, който поема всички задачи по организацията на движението. Под натиска на противниковата артилерия и авиация скоро е изоставен участъкът Демир Хисар-Серес, а цялата линия е подложена от съглашенците
на периодичен въздушен обстрел. Дековилката по долината на р. Струма също е структурирана в отделен жп район. Сериозни трудности има при строителството в Кресненското дефиле, но на 23 октомври 1916 г. е открит участъкът Крупник-Сали ага /Крива ливада/. На 9 ноември 1916 г. е въведен в експлоатация построеният предимно от частите на Втора армия участък Сали ага-Левуново. За по-молко от една година започва да функционира непрекъсната 152 км теснолинейка, която свързва тила с фронта при Беласица. Левият фланг на армията се оказва подсигурен с две жп комуникации. Проектират се връзки с позициите и с важни индустриални обекти. Изграден е участък от спирка Струма с дървопреработвателната фабрика на Бр. Балабанови /3,2 км/ за осигуряване на обектите с необходимия обработен материал. Проучва се трасето на линиите Левуново-Марно поле, Левуново-Струмица, Симитли-Мехомия /дн.
Разлог/ към Неврокоп /дн. Гоце Делчев/, Дупница-Бобов дол. Струмски жп район все още обаче не може да задоволи нуждите на армията,
като вместо необходимите 700 т. дневно превозва до 280 т., което се дължи на липсата на подвижен състав.
Съглашенската контраофанзива в района на Битоля принуждава Щаба на действащата армия да заповяда изграждането на още две
теснолинейки на парна тяга – Дреново-Прилеп и Велес-Прилеп. Потърсена е германска помощ, но съюзниците предпочитат редуването на разнородни комуникационни средства и започват строителството на дековилки само в участъците Прилеп-Плетвар и свързването и с Беранци, което се оказва крайната точка след падането на Битоля. Първоначално с цел осигуряване на населението в Северозападна
Македония Управлението на железопътните съобщения планира изграждането на конска дековилка Скопие-Гостивар, която скоро е за-
почната, но като парна теснолинейка. За връзка с фронта през декември 1916 г. са проучвани тресетата Гостивар-Кичево-Битоля и Гостивар-
Дебър-Охрид. През първата военна година снабдяването с германски жп парк е регулярно и задоволява мащабите на строителството. Работи
се на няколко обекта, като най-значим резултат е въвеждането в експлоатация на линията Радомир-Левуново по долината на р. Струма.
Третият параграф разглежда железопътното строителство в условията на позиционна война. България е принудена по редица причини
да предаде под немски контрол линията Ниш-София. Германските политически и икономически среди разработват стратегия за поемането
на експлоатацията на основните железници на Балканите. Българската железопътна полтитика в Македония продължава с изграждането на започнатите обекти. На 1 февруари започва да функционира дековилката Скопие-Тетово, а на 1 март 1917 г. Тетово-Гостивар и е създаден Гостиварски жп район. Проучва се продължаването към Кичево за Охрид, като първоначално се работи участъкът до вододе-
ла Буковик (на 1178 м надморска височина). След построяването от германците на участъка Прилеп-Плетвар българската страна отстъпва 64 км релсови звена за изграждане на участъци към фронта при Битоля. Отделно се проектира и започва самостоятелно строителството на трудния обект Дреново-Плетвар. Плетварският вододел се намира на 1106 м надморска височина. Този участък и дековилката за Охрид не се одобряват от германците, но се изграждат от българските жп части въпреки първите сигнали за недостиг на релсови звена. Продължава се работата по Струмската долина, като през 1917 г. в експлоатация са въведени участъците Левуново-Марно поле /17 км/, Припечено-Петрич-Елешница /14 км/, Дупница-Бобов дол /26 км/.
Проектира се теснолинейка с отстояние на междурелсието 760 мм от Саранбей до Неврокоп по долината на р. Места, но строителството не
е започнато.
Германските жп части изграждат редица конски дековилки и след това ги преработват за парна тяга. Така постепенно е построена дековилката Майкснер-Кажани /54 км/. В експлоатация на два етапа е въведена и теснолинейката Велес-Степанци /53,5 км/. Към фронта са монтирани и редица въздушни въжени линии. Българската армия също изгражда конска дековилка, като от проекта Милетково-Хумата /30км/ е изграден участъкът Милетково-Серменли /общо 23 км/. Този вид транспортно средство няма друго приложение освен военновременното, за разлика от парните теснолинейки, които имат по-дългосрочно приложение.
Не само за осигуряването на фронта без германско съгласие Управлението на железопътните съобщения предприема строителството на линията Дреново-Плетвар /49 км/, която е готова в началото на 1918 г. С нея е реализирана непрекъсната жп линия Градско-Прилеп-Кажани с дължина 157 км. По същото време в експлоатация е теснолинейката Скопие-Кичево /146 км/, а се работи към крайната точка до Охрид. На двата обекта има сериозни трудности поради преодоляването на високопланински масиви и епидемиите от малария, дизентерия и петнист тиф, което води до човешки жертви особено сред строителите военнопленници. Това е повод бившите югославски и съвременните македонски автори да акцентират върху случаите и да разпространява антибългарски пропагандни клишета. През първата половина на февруари 1918 г. в Народното събрание е дискутиран и приет закон за изграждането на нормалните жп линии Гюешево-Куманово /87 км/, Кюстендил-Царево село-Кочани-Щип-Градско /около 160 км/ и Радомир-Дупница-Г. Джумая-Демир Хисар
/около 170 км/. На втория етап се предвижда построяването на трасетата Скопие-Охрид, Градско-Битоля и свързването по р. Струма с
Бяло море. Предвидени са средства само за проектите Гюешево-Куманово и Кюстендил-Градско, но само за проектирането и за започване на строителството. Сериозен проблем се оказва снабдяването с жп релси и материали, които трябва да се внасят от чужбина. С приемането на закона се доусъвършенства железопътната стратегия на България към Македония. Приоритет отново е Скопското направление и заедно с Брегалнишкото осигурява връзката със Северна и Централна Македония. Мрежата в Източна и Западна Македония се изгражда под формата на дековилки, а се подготвя подмяната им на последващ етап с нормални линии.
Намаляването на вноса на теснолинеен парк от Германия е последвано през април 1918 г. от спирането на доставките. Започнатите обекти изпитват недостиг от материали. Това води до забавяне на пусковите срокове. Към края на септември 1918 г. от обекта Скопие-Охрид /230 км/ линията е построена до станция Чифлик /224 км/, а функционира до с. Мешевище. Постигнат и надминат е изискваният минимум за превоз на 500 т. товари дневно. Български части са командировани да експлоатират дековилката Велес-Степанци, където е създаден Велешки жп район, но няма достачъно персонал за поемането на всички теснолинейки, поставени под немски контрол. За подобряване на снабдяването към Единадесета германска армия е създадено българско жп бюро в Прилеп. Управлението на железопътните съобщения проектира и предприема строителството на нова дековилка Ловеч-Расъм бей /52 км/, но недостигът на парк и строители пречи за бързата реализация. Ограничените количества на релсови звена спира и част от обектите по р. Струма. Построен е участъкът Марно поле-Рупел, а за доизграждане остава 8 км участък до станция Демир Хисар, с което може се реализира жп свързването с Беломорието. Материалите са пренасочени заедно с тези от обекта Бараково-Орлица за довършване на дековилката към Струмица. Звената стигат само до тридесет и първия км при станция Златарево. В цялата дековилка са вложени повече от 250 км релси. И в Струмски жп район през 1918г. е постигнат и преминат изискваният минимум за превоз на товари от 700 т. дневно. Въпреки постоянните проблеми от съглашенската авиация действа и Беломорски жп район, където са прехвърлени отделни части от армията.
Съглашенската офанзива и пробивът на Добро поле в средата на септември 1918 г. довеждат до разпадането на фронта и българското отсъпление от Вардарска Македония. На 29 септември 1918 г. в Солун е подписано примирие, а в началото на октомври армията е
демобилизирана. Железопътните подразделения изпълняват своите задължения, като първо е напусната линията Градско-Кажани и Велес-Степанци. Жп подразделенията по дековилката Скопие-Кичево-Охрид са взети в плен. Теснолинейката по р. Струма функционира до края на бойните действия, като обслужва отстъпващите български войници и настъпващите съглашенци. Беломорски жп район е опразнен след примирието.
През Първата световна война България внася 760 км ресли за железопътен парк на парна тяга, от които 671 км са монтирани в Македония или това е 88, 3 % от цялата доставка. На тези обекти работят 156 локомотива и 1556 вагона или 95 % от локомотивите и 94 % от вагоните. Германците са противници на линиите Скопие-Охрид и Дреново-Плетвар. Ако България изпълняваше безропотно тяхната воля,
построените дековилки щяха да са с около 50 % по-малко. В Македония са вложени 40 % от релсите и 49 % от подвижния състав от внесения в България парк за конска тяга. След примирието на сръбска и гръцка територия остава 390 км теснолинеен парк за парни дековилки на стойност 4408825 германски марки и подвижен състав на стойност 4466423 марки. Заедно със материала за конските теснолинейки инвестициите са в размер на 9677880 марки. В тях не влизат другите видове строителни материали, част от които са доставяни от старите
предели на Царството. Съглашенците отказват да признаят направените вложения и те не са взети предвид при изработването на Ньойския
договор. През Първата световна война България построява значителна част от железопътната мрежа на Македония, като обаче не успява да
реализира нито едно директно железопътно свързване. В заключението на дисертацията са изведени, систематизирани и представени в цялостен вид основните изводи, направени в хода на изложението. Изяснени са ролята, мястото и действията на основните държавни институции, ангажирани с провеждането на българската железопътна политика по отношение на Македония – Народното събрание, Министерския съвет и Монархическия институт. Дадена е оценка на ръководните фактори – българските политически ръководители и на държавните глави - княз Александър I и цар Фердинанд I. Друг важен аспект е разкриването на мястото на специализираните звена – инженери, дипломати и военни. Показано е влиянието на външнополитическите фактори. Сред тях се откроява позицията на Османската империя, силно повлияна от султан Абдулхамид II и на военните среди. Тяхното колебание и натиск парират българските усилия и като ангажимент турската страна само три пъти писмено декларира съгласие с железопътното свързване в Македония, от които два пъти по Скопското трасе – през ноември 1897г. и през април 1912 г. Охарактеризирана е ролята на великите сили, Пред които с особено негативна позиция към българските усилия се откроява Австро-Унгария. Останалите страни действат съобразно интересите си, като в отделни моменти подкрепят или се противопоставят на българската политика. Балканските държави също оказват влияние, като с особено негативна роля изпъква Сърбия и в по-малка степен Гърция – последователни противници на железопътното свързване на България с Македония. Накрая са показани постиженията на българската железопътна политика. Построена е приоритената линия София-Кюстендил-Гюешево
/134 км/ от Скопския проект и 671 км дековилки през Първата светов на война. Откроени са пропуските, като не е реализирана нито една
директна свързваща железница между България и Македония. Изведено е отношението на обществеността от двете страни на границата.
Обособени са периодите, етапите и фазите, през които преминава българската железопътна политика по отношение на Македония.

ПУБЛИКАЦИИ ПО ТЕМАТА НА ДИСЕРТАЦИЯТА
1. Проектът за железопътна линия София-Кюстендил-Скопие в дискусиите на Народното събрание (1878-1910 г.). - Известия на Исторически музей-Благоевград, т.1., Благоевград, 1999, 87-95.
2. Документи за българските железопътни проекти към Македония преди Балканската война 1912-1913 г. - Македонски преглед, 2000, №3, 137-152.
3. Отношението на България към проектите на Османската империя за железопътното им свързване в Македония. - В: 100 години от Илинденско-Преображенското въстанние (1903 .). Сборник доклади от международната научна конференция, София, 26-27 септември 2003 г. С., 2005, 353-366.
4. Железопътното развитие на Югозападните български земи през 50-70 години на ХIХ век. - Известия на Исторически музей-Кюстен-
дил, т. 10. Кюстендил, 2005, 471-480.
5. Железопътното свързване на България с Македония през Второто управление на Стамболовистите. – В: 100 години от Рилския конгрес на ВМОРО. История и съвременност. Сборник доклади от международна научна конференция, Благоевград, 29-30 септември 2005 г. Кюстендил, 2006, 89-124.
6. Българската железопътна политика в Македония през Балканските войни. – В: Кюстендилски четения 2005 г. Мир и конфликти в Югоизточна Европа. София, 2006, 155-167.




spacer
pixel

© Регионален исторически Музей "Акад. Йордан Иванов", Кюстендил - 2004-2007